— Ето те и теб! — възкликна Ашли. — Отбягваш ли ни?
„Да — помисли си Уил. — Съвсем вярно“.
— Не — отвърна той. — Не съм виждал кош, откакто приключи сезонът. Исках да проверя дали не съм изгубил форма.
Ашли се усмихна. Бялата й блузка, сандалите и дългите обеци подчертаваха максимално русата коса и сините й очи. Беше успяла да си смени тоалета след последния мач от волейболния турнир — типично за нея. Не познаваше друго момиче, което винаги да си носи пълен комплект за преобличане — дори и на плажа. На бала през май беше подготвила три рокли — за вечерята, за танците и за партито след това. Носеше куфар и след всяка фотосесия притичваше до колата. Майка й не се учуди никак, че за танците Ашли е помъкнала багаж като за едноседмична екскурзия. Навярно това беше част от проблема. Ашли веднъж му показа дрешника на майка си — сигурно имаше поне двеста чифта обувки и хиляди тоалети. В гардероба й можеше да се побере „Буик“.
— Няма да ти преча. Не искам да те разоря.
Уил се обърна, прицели се в коша, топката подскочи по обръча, но накрая улучи целта. Едно на нула. Още два точни удара и наградата щеше да бъде негова.
Докато топката се търкаляше обратно, служителят крадешком погледна към Ашли. Тя самата не даваше вид да е забелязала присъствието му.
Уил взе отново топката и попита мъжа:
— Печелил ли е някой днес?
— Разбира се. Мнозина.
Той не отлепяше очи от Ашли. Нищо изненадващо. Всички я забелязваха. Като светеща реклама привличаше погледите на всеки с поне един милиграм тестостерон.
Тя пристъпи напред и се облегна кокетно на стената на павилиона. Отново се усмихна на Уил. Не си падаше по деликатността. Когато я обявиха за кралица на бала, цяла нощ не свали тиарата от главата си.
— Днес игра добре — каза тя. — Напредваш със сервиса.
— Благодаря — отвърна Уил.
— Вече настигаш Скот.
— Няма начин — възрази той. Скот тренираше волейбол от шестгодишен. Уил започна едва в гимназията. — Бърз съм и имам отскок, но ми липсва техниката на Скот.
— Казвам ти какво видях.
Уил се взря съсредоточено в коша и пое дъх, за да се отпусне, преди да стреля. Така ги съветваше треньорът. Не че му помагаше много да си подобри резултата пред наказателната линия. Този път обаче топката изсвистя през мрежата. Два от два.
— Какво ще правиш с плюшената играчка, ако я спечелиш? — попита Ашли.
— Не знам. Искаш ли я?
— Само ако ти искаш да ми я подариш.
Ашли очевидно очакваше той да й предложи, а не тя да го моли. Две години бяха прекарали заедно. Познаваше я добре. Уил сграбчи топката, издиша отново и стреля. Този път обаче беше прекалено силно и тя отскочи от обръча.
— Без малко — констатира служителят. — Трябва пак да опиташ.
— Усещам кога съм загубил — отвърна Уил.
— Знаеш ли какво. Ще ти взема два долара за три удара.
— Няма нужда.
— Два долара и двамата получавате по три удара — мъжът взе топката и я протегна към Ашли. — Защо не опиташ?
Тя се втренчи в топката, сякаш й се струва немислимо да я пипне. Навярно си беше точно така.
— Няма смисъл — намеси се Уил. — Но благодаря за предложението — после се обърна към Ашли. — Тук ли е още Скот?
— С Кейси са. Поне бяха, когато тръгнах да те търся. Май я харесва.
Уил се запъти натам редом с Ашли.
— Обсъждахме — подхвана небрежно тя — дали да не се отбием у нас. Родителите ми са в Ралей на някакъв коктейл с губернатора и къщата е на наше разположение.
Уил подозираше, че се мъти нещо такова.
— Аз съм против — каза той.
— Защо? Тук няма нищо интересно.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Защото се разделихме ли? Не се опитвам да върна лентата. „Да, и точно затова дойде на турнира — помисли си Уил. — Изтупана от главата до петите. И тръгна да ме търсиш. И предлагаш да отидем у вас, понеже родителите ти ги няма“.
Ала не каза нищо подобно. Не беше в настроение за кавги, не искаше да усложнява още повече положението. Ашли не беше лошо момиче. Просто не бяха един за друг.
— Утре ще ставам рано за работа. Цял ден играх волейбол в жегата — оправда се Уил. — Искам просто да поспя.
Тя го хвана за ръката и спря.
— Защо не отговаряш, когато ти звъня по телефона?
Уил замълча. Какво да каже?
— Какво съм сбъркала? — настоя Ашли.
— Нищо.
— Тогава защо?
Отговор отново не последва. Тя се усмихна умолително.
— Хайде, ела да го обсъдим.
Уил знаеше, че тя заслужава обяснение. Само че то нямаше да й хареса.
— Вече ти казах — изморен съм.
— Изморен си? — пролая Скот. — Каза й, че си изморен и искаш да поспиш?
— Нещо такова.
— Да не си полудял?