Уил спря да го слуша. На Скот не му млъкваше устата дори по време на волейболните мачове и Уил отдавна се бе научил да не му обръща внимание.
Погледна към бащата на момичето, който разговаряше с полицая, и се почуди защо дъщеря му го отбягваше толкова упорито. И защо тръгна след Маркъс? Тя не беше като него и Уил предположи, че не знае в какво се забърква. Скот продължаваше да уверява Кейси колко лесно е щял да се справи и с тримата, а Уил се напрягаше да дочуе разговора на полицая с бащата на момичето.
— Здрасти, Пийт — поздрави бащата. — Как е?
— Както винаги — отвърна полицаят. — Старая се да държа положението под контрол. Напредваш ли с прозореца?
— Бавно.
— Така каза и миналия път.
— Да, но сега разполагам със скрито оръжие. Синът ми Джона. Той ще ми помага през лятото.
— Така ли? Браво, млади човече… Нямаше ли да идва и дъщеря ти, Стив?
— Дойде — каза бащата.
— Ама пак си тръгна — уточни момчето. — Бясна е на татко.
— Жалко.
Уил видя как бащата посочи към плажа.
— Имаш ли представа накъде са се запътили?
Полицаят присви очи към хоризонта.
— Навсякъде. Но някои от компанията са лош избор. Особено Маркъс. Повярвай ми, не бива да се навърта край него.
Скот не спираше да се надува пред прехласнатите Ашли и Кейси. На Уил внезапно му се прииска да поговори с полицая. Разбираше, че не бива да се бърка. Не познаваше момичето, не знаеше защо бе избягало от баща си. Може би имаше основателна причина. Ала забеляза колко угрижено се сви лицето на баща й, спомни си колко търпеливо и мило се отнесе тя с детето и думите сякаш сами излетяха от устата му:
— Тръгнаха към „Бауърс Пойнт“.
Скот млъкна по средата на изречението, а Ашли го изгледа смръщено. Останалите трима го изучаваха несигурно.
— Става дума за дъщеря ви, нали? — бащата кимна леко и Уил продължи: — Отиде в „Бауърс Пойнт“.
Полицаят го изгледа изпитателно. После се обърна към бащата:
— Като приключа тук, ще отида да поговоря с нея. Ще се опитам да я придумам да се прибере у дома. Става ли?
— Не си длъжен да го правиш, Пийт.
Полицаят продължи да се взира в отдалечаващата се групичка.
— Най-добре да отида.
Необяснимо защо Уил почувства да го залива вълна от облекчение. Явно му пролича, понеже щом се обърна, забеляза втренчените погледи на приятелите си.
— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Скот.
Уил не отговори. Не можеше, понеже и самият той недоумяваше.
6.
Рони
При нормални обстоятелства Рони навярно би оценила красивата нощ. В Ню Йорк звездите не се виждаха заради светлините на града. Тук беше съвсем различно. Въпреки пелената от влага над морето ясно различаваше Млечния път, а право на юг Венера грееше ярко. Вълните се разбиваха ритмично в брега, а на хоризонта проблясваха светлинките на половин дузина рибарски корабчета.
Обстоятелствата обаче не бяха нормални. Тя стоеше на верандата и вбесено изпепеляваше с поглед полицая.
Не, грешка. Не беше вбесена. Разярена беше. Случилото се бе толкова свръхзакрилническо, толкова прекалено, че умът й не го побираше. Първата й мисъл бе да тръгне на стоп към автогарата и да си купи билет за Ню Йорк. Нямаше да казва на майка си и баща си. Щеше да се обади на Кейла. Стигнеше ли там, щеше да реши как да постъпи по-нататък. Независимо какво щеше да измисли, по-зле от това нямаше да стане…
Но нямаше начин да го направи, понеже полицай Пийт дишаше във врата й и чакаше да се увери, че ще влезе вътре.
Още не можеше да повярва. Как беше възможно баща й — родният й баща — да постъпи така? Беше почти пълнолетна, не вършеше нищо лошо, още нямаше полунощ. Какъв беше проблемът тогава? Защо правеше от мухата слон? Е, отначало полицай Пийт просто ги помоли да напуснат „Бауърс Пойнт“ — другите изобщо не се изненадаха, но после той се обърна към нея:
— Ще те водя у дома — каза, сякаш говореше на осемгодишно хлапе.
— Не, благодаря — отвърна тя.
— Тогава ще те арестувам за скитничество и ще извикам баща ти да те прибере.
Тя разбра, че баща й е изпратил полицая, и застина от унижение.
Е, създаваше проблеми на майка си и от време на време нарушаваше вечерния час. Ала никога, нито веднъж майка й не прати по петите й ченгета.
Полицаят прекъсна мислите й.
— Хайде. Влизай — настоя той, показвайки ясно, че е време тя да отвори вратата, за да не го направи сам.
Отвътре долитаха меките звуци на пианото. Рони разпозна сонатата на Едуард Григ в сол минор. Пое дълбоко дъх, отвори вратата и я захлопна с трясък зад гърба си.