Баща й спря да свири и срещна гневния й поглед.
— Изпратил си ченгетата да ме издирват?
Той не каза нищо, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.
— Защо? — настоя Рони. — Как можа?
Той отново не отговори.
— Какъв е проблемът? Не искаш да се забавлявам? Нямаш ми доверие? Не разбираш, че не желая да съм тук?
Баща й отдръпна ръцете си от клавишите и ги положи в скута.
— Разбирам, че не искаш да си тук…
Рони пристъпи напред с разкривено от ярост лице.
— Значи си решил да ми съсипваш живота?
— Кой е Маркъс?
— На кого му пука! — викна Рони. — Това няма значение! Няма да позволя да следиш с кого разговарям, така че не се и опитвай!
— Аз не се опитвам…
— Мразя това място! Не схващаш ли? Мразя и теб!
Втренчи се в него, предизвиквайки го да се опита да я опровергае. Надяваше се да пробва, за да й даде шанс да повтори същото.
Ала баща й замълча. Както обикновено. Ненавиждаше го заради тази безхарактерност. Прекоси гневно дневната, грабна снимката, на която свиреше на пиано, а баща й седеше на пейката до нея, и я захвърли към другия край на стаята. Той трепна при звука на разтрошеното стъкло, но не отрони и дума.
— Какво? Нищо ли няма да кажеш?
Баща й прочисти гърло.
— Спалнята ти е първата вдясно.
Рони не благоволи да му отговори. Втурна се през коридора, решена пътищата им повече да не се пресичат.
— Лека нощ, скъпа — извика той. — Обичам те.
За миг Рони изпита срам от думите си, ала съжалението се стопи също тъй бързо, както се бе появило. Той сякаш изобщо не бе усетил колко е ядосана. Чу го как засвири отново — точно оттам, където беше спрял.
В спалнята — лесно я намери, понеже в коридора имаше само три врати: едната към банята, другата към спалнята на баща й — Рони светна лампата със замах. Свали с въздишка абсурдната тениска с Немо, за която почти беше забравила.
Най-лошият ден в живота й.
Е, разбираше, че преценява събитията твърде мелодраматично. Не беше глупава. Но денят никак не беше приятен. Единственото хубаво нещо бе запознанството с Блейз, което й вдъхваше надежда, че има поне един човек, с когото да убива времето това лято.
Ако Блейз все още иска да й прави компания, естествено. И това беше съмнително след неочаквания ход на баща й. Блейз и другите навярно още го обсъждат. И се превиват от смях. Кейла би й напомняла случая до второ пришествие.
Направо й се гадеше. Захвърли тениската с Немо в ъгъла — не искаше да я вижда повече — и започна да смъква концертната фланелка.
— Заявявам ти, че съм тук, преди съвсем да се смутя.
Рони подскочи и се завъртя — Джона се взираше в нея.
— Изчезвай! — изкрещя му тя. — Какво правиш тук? Това е моята стая!
— Не, нашата стая — уточни Джона и посочи. — Две легла? Схващаш ли?
— Няма да деля стаята с теб!
— В татковата ли ще спиш? — наклони глава той.
Рони отвори уста да отговори, замисли се дали да не отиде пак в дневната, после осъзна, че за нищо на света няма да се върне там, и затвори уста. Тръгна към куфара си, разкопча го и вдигна капака. Най-отгоре лежеше „Анна Каренина“. Рони я захвърли настрани и затърси пижамата си.
— Возих се на виенското колело — похвали се Джона. — Много е високо. Така те откри татко.
— Чудесно!
— Беше страхотно! Ти вози ли се?
— Не.
— Трябваше. Виждах чак до Ню Йорк.
— Как не!
— Наистина! Виждам много надалеч. С очилата имам предвид. Татко каза, че имам орлово зрение.
— И още как!
Джона замълча. Протегна се към плюшеното мече, което си носеше от вкъщи. Гушваше го, щом се притеснеше. На Рони й се прииска да върне думите си назад. Понякога брат й създаваше впечатление, че е надраснал възрастта си, но като го видя как придърпва мечето към гърдите си, Рони съжали за грубите думи. Макар да беше твърде зрял за годините си, макар понякога да я изкарваше от равновесие с бъбривостта си, той беше дребничък, на ръст приличаше повече на шест или седемгодишен. Беше се родил три месеца преждевременно и страдаше от астма, късогледство и затруднена моторика. А тя знаеше колко жестоки са децата на неговата възраст.
— Извинявай. С очилата наистина виждаш като орел.
— Да, бива си ги — измърмори Джона и се обърна към стената.
Сърцето на Рони се сви отново. Макар да се държеше досадно понякога, той определено беше добро хлапе.
Тръгна към леглото му и приседна до него.
— Хей. Съжалявам. Просто съм ядосана.
— Знам — отвърна Джона.
— Вози ли се и на нещо друго?
— Татко ме качи почти навсякъде. Едва не повърна, но на мен ми нямаше нищо. И никак не се уплаших в призрачната къща. На всички духове им личеше, че не са истински.