— Винаги си бил смелчага — потупа го тя по крака.
— Аха — съгласи се Джона. — Онзи път например, когато угасна токът. Ти се стресна много. А аз — не.
— Помня.
Джона явно остана доволен. Ала пак се смълча. След малко отрони почти недоловимо:
— Липсва ли ти мама?
— Да — отговори Рони и му пооправи завивката.
— И на мен. И ми беше неприятно да съм сам тук.
— Татко е в другата стая.
— Знам. Но все пак се радвам, че си дойде.
— И аз.
Той се усмихна, но тутакси сбърчи тревожно лице:
— Мислиш ли, че мама е добре?
— Разбира се — увери го Рони и пак придърпа завивката. — Но сигурно и на нея й е мъчно за теб.
На сутринта я събуди надничащото през завесите слънце. Едва след няколко секунди разбра къде е. Примигна невярващо срещу часовника. Лъжат ли я очите?
Осем часа? Сутринта. През лятната ваканция?
Легна пак, втренчи се в тавана, ала усети, че сънят е отлетял безвъзвратно. И как не — слънчевите лъчи я пронизваха като стрели през прозорците. А и баща й вече удряше клавишите в дневната. Внезапно си спомни предишната нощ и гневът от постъпката му се върна с пълна сила.
Зовеше я поредният ден в рая!
През прозореца дочуваше далечен грохот на двигатели. Рони стана и дръпна завесите, ала отскочи уплашено при вида на миещата мечка върху разкъсания плик с отпадъци. Разпиляният боклук изглеждаше окаяно, ала миещото мече й се стори мило. Почука по стъклото да му привлече вниманието.
И тогава забеляза решетките на прозореца.
Решетки. На прозореца.
Като в затвор.
Рони стисна зъби, извърна се рязко и влетя в дневната. Джона гледаше анимационни филмчета, гребейки от купа с овесени ядки, баща й вдигна поглед, но не спря да свири.
Положила ръце върху хълбоците, Рони го зачака да престане. Той обаче сякаш не я забелязваше. Тя видя, че снимката, която вчера беше захвърлила, се е върнала върху пианото, макар и без стъклената рамка.
— Под ключ ли смяташ да ме държиш цяло лято? — попита тя. — Откажи се навреме.
Баща й я погледна, но продължи да свири.
— За какво говориш?
— Сложил си решетки на прозорците! Да не би да съм ти затворник!
— Казах ти, че е вбесена — вметна Джона, без да отлепя очи от екрана на телевизора.
Стив поклати глава, а ръцете му неспирно сновяха по клавишите.
— Не съм ги сложил аз, а предишният собственик.
— Не ти вярвам.
— Така е — додаде Джона. — За да си пази изкуството.
— Не говоря на теб, Джона! — възкликна Рони и пак се обърна към баща си. — Да се разберем отсега! Няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с недорасло момиченце! Не осемнадесет съм!
— До двадесети август си на седемнадесет — уточни Джона иззад гърба й.
— Престани! — обърна се Рони към него. — Говоря с татко!
— Но ти не си навършила осемнадесет — намръщи се Джона.
— Въпросът не е там!
— Мислех, че си забравила.
— Не съм забравила! Не съм тъпачка!
— Но ти каза…
— Ще млъкнеш ли най-сетне! — раздразнено нареди Рони и се извърна към невъзмутимо свирещия на пианото Стив. — Снощи постъпи… — заекна, неспособна да намери точните думи за случилото се. — Достатъчно голяма съм да вземам решения. Не схващаш ли? Лиши се от правото да ме контролираш, когато си тръгна. И кога, моля, ще благоволиш да ме изслушаш?
Баща й рязко отдръпна ръце от клавишите.
— Не ми харесват игричките ти.
— Какви игрички? — объркано попита Стив.
— Тези! Да свириш през цялото време на пианото! Не ми пука колко искаш да се занимавам с музика. Повече няма да седна пред пианото! Особено пред теб!
— Добре.
Тя зачака какво ще последва, ала баща й замълча.
— Това ли е? Само това ли ще кажеш?
Той явно се почуди какво да отвърне.
— Искаш ли да закусиш? — попита накрая. — Изпържих бекон.
— Олеле — възкликна Джона.
Баща й погледна към него.
— Тя е вегетарианка, татко — обясни брат й.
— Така ли?
— От три години — отговори вместо нея Джона. — Ала тя си е странна, така че няма какво да се чудим.
Рони ги изгледа удивено. Как успяха да сменят темата? Нали не обсъждаха бекона, а снощните събития!
— Да се разберем… — подхвана пак тя. — Ако още веднъж изпратиш полицията да ме прибира у дома, аз не просто ще откажа да свиря на пианото. Не просто ще се прибера у дома. Никога, никога няма да ти проговоря. Ако не ми вярваш, пробвай. Вече изкарах три години, без да ти говоря. И никак не се затрудних.
Обърна се и тръгна към стаята си. След двадесет минути — взела душ и преоблечена — излезе навън.
Първата й мисъл, щом стъпи на пясъка, беше, че е трябвало да облече къси панталони.