— Ще повторя — е, и?
Всъщност и Уил не разбираше защо момичето не му излиза от ума. Особено ако се вземе предвид колко малко знае за нея. Да, беше симпатична — веднага го забеляза, въпреки пурпурния кичур и черната очна линия — ала плажът вреше и кипеше от симпатични момичета. Не го впечатли толкова и фактът, че възпря побойниците. В ума му по-скоро се запечата начинът, по който успокои уплашеното дете. Зад бунтарския й външен вид прозираше изненадваща нежност и тъкмо тя събуди любопитството му.
Никак не приличаше на Ашли. Не че Ашли беше лош човек. Но се държеше престорено, въпреки че Скот сигурно не беше на същото мнение. В света на Ашли всеки и всичко бе подредено в спретнати кутийки — популярен или не, скъп или евтин, богат или беден, красив или грозен. На Уил в крайна сметка му омръзна от повърхностните й преценки и неспособността й да приеме, че има неща и по средата.
Ала момичето с пурпурния кичур…
Инстинктивно усещаше, че тя не е такава. Нямаше как да е напълно сигурен, разбира се, но беше готов да се обзаложи. Тя не разпределяше хората в спретнати кутийки, защото не поставяше и себе си в рамка. Затова му се стори свежа и различна, особено сравнена с връстничките й от „Лейни“. И най-вече с Ашли.
Макар да имаха много работа в гаража, мислите му се връщаха към непознатата неочаквано често. Не през цялото време. Но достатъчно, да осъзнае, че по някаква причина определено му се иска да я опознае по-добре. Запита се дали ще я срещне пак.
8.
Рони
Блейз поведе Рони към закусвалнята, която беше забелязала преди малко, докато се разхождаше по търговската улица. Мястото наистина излъчваше някакъв чар, особено ако човек изпитва носталгия по 50-те. Около старомодния тезгях бяха подредени високи столове, подът бе покрит с черни и бели плочки, а край стените имаше сепарета, отделени с надраскани червени пластмасови паравани. Менюто беше написано с тебешир върху черна дъска зад тезгяха. Цените сякаш бяха единствената промяна, настъпила през последните тридесет години.
Блейз поръча чийзбургер, шоколадов шейк и пържени картофки. Рони се колебаеше. Накрая се спря само на диетична „Кола“. Беше гладна, но не бе сигурна каква мазнина използват във фритюрника. Очевидно и никой друг не знаеше. Невинаги е лесно да си вегетарианец, понякога й се приискваше да зареже принципите.
Когато стомахът й стържеше например. Както сега.
Реши обаче да не рискува. Не беше вегетарианка от фанатизъм, а по-скоро по принуда — не й правеше впечатление какво ядат другите, но помислеше ли си откъде идва месото, си представяше крава на зелена ливада или прасенцето Бейб и започваше да й се повдига.
Блейз обаче изглеждаше много доволна. Изреди поръчките си и се облегна на паравана.
— Как намираш заведението? — попита тя.
— Симпатично е. Различно.
— Идвам тук от дете. Татко ме водеше всяка неделя след църква и хапвахме шоколадов шейк. Страхотен е. Докарват сладоледа от някакво малко градче в Джорджия, но е неповторим. Опитай!
— Не съм гладна.
— Лъжеш — сряза я Блейз. — Чух, че ти къркори стомахът, но както и да е. Ти губиш. Благодаря за почерпката обаче.
— Няма проблем.
— Та какво всъщност стана снощи? — усмихна се Блейз. — Да не би да си знаменитост или…?
— Как ти хрумна?
— Заради ченгето, дето те отведе. Трябва да има причина.
— Май баща ми го е помолил да ме намери — смръщи лице Рони. — Знаеше дори къде живея.
— Не си голяма късметлийка.
Рони се засмя, а Блейз се пресегна да вземе солницата. Махна капачката, сипа сол върху масата и започна да я оформя с пръст на купчинка.
— Как ти се стори Маркъс? — попита тя.
— Разменихме си само една-две думи. Защо?
— Той не ме харесваше — Блейз очевидно подбираше внимателно изразите. — Като бяхме малки, искам да кажа. И аз не си падах особено по него. Беше някак си… подличък. Но преди няколко години всичко се промени. Потрябва ли ми опора, Маркъс е насреща.
Рони наблюдаваше как купчинката сол расте ли расте.
— И?
— Исках просто да знаеш.
— Добре — рече Рони.
— Както и да е.
— Да ти се връща!
— Моля?
Блейз изстърга малко черен лак от ноктите си.
— Тренирах спортна гимнастика — подхвана тя. — Три или четири години тя беше най-важното нещо в живота ми. Отказах се заради треньора. Ужасно строг беше — все ни кореше какво не сме свършили както трябва, никога не ни хвалеше, че сме се справили добре. Един ден тренирах нов отскок от гредата и той се спусна към мен, крещейки колко нестабилно съм се приземила и прочее — все неща, дето ги бях чувала милион пъти. Беше ми писнало. Та рекох: „Както и да е“. Стисна ме за ръката толкова силно, че ми останаха синини. И ме попита: „Знаеш ли какво значи това? Все едно казваш «мамка», последвано от «ти». На твоята възраст нямаш право да говориш така никому!“. Та когато някой ми каже „както и да е“, аз му отвръщам: „Да ти се връща“.