Страстта на баща му беше покерът. През вечерите, когато телефонът не звънеше, той поемаше към някоя от ложите да поиграе. Членуваше в братствата не заради близостта със сродни души, а заради играта. Сядаше край масата с масоните или ветераните от войната и покерът го поглъщаше за часове. Играта го омагьосваше. Обичаше да изчислява вероятностите — ще спечели ли, ако блъфира само с две шестици, или е по-добре да се откаже. Описваше покера като наука, сякаш късметът не играе никаква роля. „Тайната е да знаеш как да излъжеш — казваше той — и да разбираш кога другите лъжат“. В крайна сметка сигурно е знаел как да лъже. Когато навърши петдесет и ръцете му се изкривиха от тридесетте години дърводелство, той престана да изработва рамки за врати и дървени корнизи за никнещите по крайбрежието нови къщи, а вечер не вдигаше телефона. Продължаваше обаче да си плаща сметките и накрая влоговете му се оказаха достатъчни да покрият медицинските грижи, за които застраховката му не стигаше.
Никога не играеше покер в събота и неделя. Съботите бяха запазени за къщна работа и макар съседите да недолюбваха градината в предния двор, отвътре къщата изглеждаше образцово. Баща му сам изработи корнизи и ламперия, облицовка за камината от яворово дърво, кухненски шкафове и паркет — гладък и здрав като билярдна маса. Преустрои банята, а след осем години я ремонтира отново. Всяка събота слагаше сако и вратовръзка и извеждаше съпругата си на вечеря. Неделите бяха запазени за него. След църква се занимаваше в работилницата, докато жена му печеше пай или затваряше консерви в кухнята.
В понеделник колелото се завърташе в отъпканата рутина.
Баща му не го научи да играе покер. Стив беше достатъчно умен да схване основните правила сам и го блазнеше мисълта, че усеща кога противникът блъфира. Изигра няколко игри с колеги от колежа и откри, че не превъзхожда по нищо останалите. След като завърши, и се премести в Ню Йорк, от време на време идваше на гости при родителите си. Първия път не ги беше виждал от две години. Когато пристигна, майка му го прегърна силно и го целуна по бузата. Баща му протегна ръка за поздрав и каза: „На майка ти й беше мъчно за теб“. Хапнаха ябълков пай и пиха кафе. После баща му стана и си взе сакото и ключовете за колата. Беше вторник — тоест ред на масонската ложа. Играта приключваше в десет, а баща му се прибираше вкъщи в десет и петнадесет.
— Не… никакво ходене днес — настоя майка му с привичния си тежък европейски акцент. — Стив тъкмо се прибра.
За пръв път чуваше майка си да моли баща му да не излиза. Дори и да се изненада, баща му не го показа. Закова се пред прага и се обърна с неразгадаемо изражение.
— Или го вземи с теб — предложи майка му.
Баща му преметна сакото си през ръка.
— Искаш ли да дойдеш? — попита той.
— Разбира се — Стив забарабани с пръсти по масата. — Защо не? Звучи чудесно.
След секунда устата на баща му се изкриви в почти незабележима, мимолетна усмивка. Стив си помисли, че ако бяха край масата за покер, не би си позволил дори и тази семпла мимика.
— Лъжеш — заяви баща му.
Майка му бе починала внезапно от инсулт няколко години след тази среща. В болницата Стив тъкмо си припомняше грубоватата й нежност, когато баща му се събуди с тихо хриптене. Извърна глава и забеляза сина си в ъгъла. Сенките играеха по изпъкналите като на скелет кости по лицето му.
— Още си тук — отбеляза той.
Стив придърпа стола си напред.
— Да, още съм тук.
— Защо?
— Как така защо? Защото ти си в болницата.
— В болницата съм, защото умирам. И ще умра, независимо дали си тук или не. Върви си у дома. Имаш жена и деца. Не можеш да ми помогнеш.
— Искам да съм тук — отвърна Стив. — Ти си ми баща. Защо да не остана?
— Може би не искам да ме виждаш как умирам.
— Ще си тръгна, ако настояваш.
Баща му изсумтя немощно.
— Точно там ти е проблемът. Предпочиташ да реша вместо теб. Винаги това ти е бил проблемът.
— Може би просто искам да бъда край теб.
— Наистина ли? Или съпругата ти настоя?
— Има ли значение?
Баща му се опита да се усмихне, но по лицето му се изписа странна гримаса.
— Не знам. Има ли?
Седнал пред пианото, Стив чу ръмжене на двигател, фаровете просветнаха през прозореца и се втурнаха през стените. За миг си помисли, че Рони може би се връща с кола. Ала светлините се стопиха в мрака, а дъщеря му така и не се появи.
Минаваше полунощ. Дали да я потърси?
Преди няколко години — преди Рони да спре да разговаря с него — с Ким посетиха брачен консултант, чийто офис се намираше в обновена сграда в съседство с Грамърси Парк. Стив помнеше как седна до Ким на кушетката срещу кльощава, кокалеста жена на около тридесет, която носеше сиви панталони и често-често събираше върховете на пръстите си. Забеляза, че не носи брачна халка.