Усещаше неудобство, идеята да потърсят съвет беше на Ким и тя вече бе идвала сама. За пръв път посещаваха консултантката заедно и вместо въведение Ким обясни на жената, че Стив не излага на показ чувствата си, но вината не е негова. И двамата му родители не изразявали открито емоциите си, не бил отрасъл в семейство, което обсъжда проблемите си. Използвал музиката като убежище и само посредством пианото се учел да чувства.
— Така ли е? — попита консултантката.
— Родителите ми бяха добри хора — отвърна Стив.
— Това не осветлява въпроса.
— Не знам какво очаквате да кажа.
Консултантката въздъхна.
— Добре… Да започнем така. Всички знаем какво се е случило и защо сте тук. Мисля, че Ким иска да споделите какви чувства са се породили у вас.
Стив обмисли предложението. Дощя му се да каже, че намира за излишни всичките тези приказки за чувства. Че емоциите идват и си отиват и не се поддават на контрол, затова няма какво да ги обсъждаме. Че в крайна сметка трябва да съдим за хората по действията им, понеже именно те ги определят.
Ала не го каза. Сплете пръсти и повтори:
— Искате да разберете как съм се почувствал…
— Да. Но не аз — посочи жена му. — Разкажете на Ким.
Той се обърна към съпругата си, усетил нетърпението й.
— Почувствах…
Стояха в кабинета на непознат, въвлечени в разговор, който на младини би му се сторил немислим. Беше десет сутринта, беше се върнал в Ню Йорк само за няколко дни. По време на турнето бе обиколил над двадесет града, а Ким работеше като асистент в адвокатска кантора на Уолстрийт.
— Почувствах… — повтори отново той.
Когато часовникът отмери един след полунощ, Стив излезе на задната веранда. Сред черното небе сияеше моравата луна и осветяваше брега. Не беше виждал Рони от шестнадесет часа; беше притеснен, дори разтревожен. Вярваше, че е достатъчно умна и предпазлива да се грижи за себе си.
Добре де, май все пак беше малко разтревожен.
И с неохота се питаше дали и утре дъщеря му ще изчезне като днес. И дали това ще се повтаря всеки ден. През цялото лято.
С Джона сякаш бе преоткрил забравено съкровище, искаше да споделя времето и с нея. Обърна се и се прибра вътре.
Седна пред пианото и го обзе същото чувство, което сподели пред брачната консултантка тогава.
Празнота.
10.
Рони
В „Бауърс Пойнт“ се събраха доста хора, ала постепенно се разотидоха всички, с изключение на петима редовни посетители. Някои й се сториха нормални, двамина — дори интересни, но постепенно алкохолът започна да си казва думата и всички, освен Рони си въобразиха, че са по-забавни, отколкото бяха в действителност.
Стоеше сама край водата. Край лагерния огън зад нея Теди и Ланс пушеха, пиеха и от време на време си подхвърляха огнени кълба. Блейз заваляше думите и висеше на врата на Маркъс. Беше късно. Не по нюйоркските стандарти — у дома ходеше по клубове след полунощ — ала предвид ранното ставане, денят определено си беше дълъг. Чувстваше се изморена.
Утре ще си отспи. Когато се прибере, ще окачи хавлиени кърпи или някое одеяло на корниза. По дяволите, ще ги закове в стената, ако се наложи! Не възнамеряваше цяло лято да се събужда в ранни зори, дори и да прекарваше дните с Блейз на плажа. Макар и изненадващо, предложението на Блейз й се стори съблазнително. И без това нямаше кой знае какъв избор. След като излязоха от закусвалнята, обиколиха повечето околни магазини — включително музикалния, който се оказа страхотен — а после отидоха у Блейз да гледат „Бар Наздраве“, докато майка й е на работа. Вярно — филмът беше от 80-те, но Рони го харесваше и го беше гледала поне двадесет пъти. Макар и старомоден, й изглеждаше учудващо реален. По-реален от ставащото тази нощ — особено след като Блейз се напи, започна да отбягва Рони и да се върти само около Маркъс.
Рони вече нито харесваше, нито се доверяваше на Маркъс. Радарите й работеха безотказно, поне що се отнася до момчетата. Веднага долови нещо нередно у него. В очите му, докато й говореше, усещаше някаква липса. Не говореше нищо необичайно — като налудничавото предложение да заминат за Флорида, а и то може би не беше чак толкова смахнато — но колкото повече го опознаваше, толкова повече я плашеше. Не харесваше и Теди и Ланс, но Маркъс… инстинктивно чувстваше, че използва нормалното поведение като игра, с която да манипулира околните.