А Блейз…
Учуди се, че в дома й всичко изглежда толкова обичайно. Къщата се намираше в тих квартал, имаше светлосини капаци на прозорците и американското знаме се развяваше на верандата. Стените вътре бяха боядисани в свежи цветове, ваза с цветя красеше масата в дневната. Беше чисто, но не маниакално подредено. На масата в кухнята бяха оставени няколко банкноти и бележка за Блейз. Тя пъхна парите в джоба си, прочете бележката и й обясни, че майка й никога не забравя джобните. За да е сигурна, че Блейз е добре, макар да не се прибира у дома.
Странно.
Много й се искаше да си поговорят за Маркъс, но разбираше, че е безсмислено. Опитът с Кейла я беше научил — нюйоркската й приятелка мразеше да гледа истината в очите. Ала все пак не проумяваше — Маркъс не беше цвете за мирисане и Блейз щеше да е далеч по-добре без него. Нима не го съзнаваше? Може би утре щяха да го обсъдят на плажа.
— Отегчаваме ли те?
Обърна се и видя, че Маркъс е застанал зад нея. Държеше огнено кълбо и го прокарваше по опакото на дланта си.
— Просто ми се прииска да постоя край вълните.
— Да ти донеса ли бира?
Начинът, по който я попита, й подсказа, че знае отговора.
— Не пия.
— Защо?
„Защото ако пиеш, оглупяваш“, би отвърнала при други обстоятелства. Ала се въздържа. Обясненията само щяха да удължат разговора.
— Просто не пия. Това е.
— Просто „не“?
— Щом така предпочиташ.
В тъмнината различи бледа усмивка по лицето му, ала очите му си оставаха тъмни ями.
— Мислиш ли, че ни превъзхождаш?
— Не.
— Хайде тогава — махна той към огъня. — Ела при нас.
— Тук съм си добре.
Маркъс погледна през рамо. Зад гърба му Рони видя как Блейз рови в хладилната чанта за поредната бира — последното, от което се нуждаеше. Вече залиташе.
Без предупреждение Маркъс пристъпи рязко към нея и се протегна към кръста й. Стисна я и я придърпа към себе си.
— Да се поразходим по плажа.
— Не — просъска му тя. — Не искам. И си махни ръцете от мен.
Не я послуша. Очевидно му беше забавно.
— Притесняваш се какво ще си помисли Блейз?
— Просто не искам и толкоз.
— Блейз няма да се разсърди.
Рони отстъпи назад.
— На мен не ми е приятно — каза тя. — И трябва да си ходя.
Той не отлепяше очи от нея.
— Добре, ясно.
След секунда продължи с по-висок глас, за да чуят останалите:
— Не, ще си стоя тук. Но благодаря за предложението.
Твърде стъписана, Рони не успя да отговори. Просто тръгна надолу, убедена, че Блейз я следи с поглед, и изплашена, че върви прекалено бавно.
У дома баща й свиреше на пианото. Щом Рони влезе, очите му се стрелнаха към часовника. След случилото се не беше в настроение да спори с него. Тръгна безмълвно по коридора. Той обаче явно прочете нещо в изражението й и подвикна:
— Добре ли си?
Рони се поколеба.
— Да, напълно — рече след малко.
— Сигурна ли си?
— Не ми се говори.
Той я погледна изпитателно, но се съгласи:
— Така да бъде.
— Други въпроси? — попита тя.
— Почти два след полунощ е — посочи той.
— И?
Стив се приведе над клавишите.
— В хладилника има спагети, ако си гладна.
Той я изненада. Безспорно. Никакви лекции, никакви разпоредби, никакви нравоучения. Майка й би постъпила съвсем различно. Рони поклати глава и тръгна към спалнята, чудейки се дали тук има някой или нещо нормално.
Забрави да провеси чаршаф пред прозореца и слънцето влетя безпощадно в стаята, събуждайки я след по-малко от шест часа сън.
Тя изстена, обърна се към стената и зарови глава във възглавницата. Сепна се при спомена за вчерашната нощ на плажа. Седна, осъзнала, че сънят е безвъзвратно прогонен.
Маркъс определено я плашеше.
Първата й мисъл беше, че снощи трябваше да отвърне нещо. Например „Какво, по дяволите, намекваш?“, или „Да не си луд да си въобразяваш, че бих тръгнала сама с теб!“ Ала не каза нищо и мълчаливото й оттегляне май беше възможно най-лошият избор.
Наистина, наистина трябваше да поговори с Блейз.
Рони стана и с въздишка се отправи към банята. Взе си набързо душ, навлече бански под дрехите и пъхна хавлия и лосион в плажната чанта. Баща й вече свиреше на пианото. Пак. Дори навремето в апартамента не свиреше толкова. Заслуша се в музиката и разпозна една от пиесите, които тя изпълни в „Карнеги Хол“ — същата, която майка й пусна по уредбата в колата.
Сякаш проблемите й бяха малко.
Трябваше да намери Блейз и да й обясни какво е станало. Но нали Маркъс щеше да излезе лъжец? Блейз по-скоро щеше да повярва на него, а кой знае какво им е разказал, след като Рони си бе тръгнала. Ще му мисли, когато настане моментът. Надяваше се обляният в слънце плаж да посмекчи картината и да й подскаже правилните думи.