Както и да е, налагаше се да намери Блейз. Следващите няколко часа я търси навсякъде — в къщата на майка й, в закусвалнята. Дори в музикалния магазин — не влезе вътре, но надзърна през витрината с туптящо сърце, когато управителят се обърна гърбом. Блейз обаче не беше и там.
Рони отиде на кея и разгледа плажа — и тук не извади късмет. Възможно беше, естествено, Блейз да е в „Бауърс Пойнт“ — любимото място на шайката на Маркъс. Но Рони не искаше да ходи там сама. Не искаше да вижда Маркъс, камо ли да се опитва да вразуми Блейз в негово присъствие.
Беше на път да се откаже и да се прибере у дома, когато я забеляза между две дюни по-надолу край брега. Втурна се по стълбите, без да я изпуска от очи, после забърза по плажа. Блейз не показа с нищо, че я е забелязала да приближава. Седна върху дюната и се взря към водата.
— Трябва да кажеш на полицаите какво направи — без предисловия подхвана Рони.
— Не съм направила нищо. Освен това хванаха теб.
На Рони й се прииска да я раздруса.
— Ти сложи дисковете и плочите в чантата ми!
— Не съм.
— Но ти слушаше същите дискове!
— И ги видях за последно до слушалките — отвърна Блейз, без да я поглежда.
Рони усети как кръвта нахлува в бузите й.
— Положението е сериозно, Блейз. Животът ми е на карта. Ще ме осъдят! Разказах ти какво стана наскоро.
— О, да…
Рони стисна устни, за да не се разкрещи.
— Защо го правиш?
Блейз стана и изтупа пясъка от джинсите си.
— Не съм ти направила нищо — каза тя студено. — Обясних го и на полицаите тази сутрин.
Рони я проследи изумено как се отдалечава. Блейз изглеждаше така, сякаш наистина си вярва.
Рони се върна на кея.
Не искаше да се прибира вкъщи. Обадеше ли се на полицай Пийт, баща й щеше да разбере какво е казала Блейз. Можеше и да остане на нейна страна, но ако спреше да й вярва?
И защо Блейз постъпи така? Заради Маркъс? Или Маркъс й е дал идеята, понеже отказът на Рони го е ядосал, или Блейз смяташе, че Рони наистина иска да й го отнеме. По-скоро беше второто, но в крайна сметка нямаше значение. Независимо от мотивите си, Блейз лъжеше и бе решена да съсипе живота й.
Рони не беше яла от сутринта, ала стомахът й беше свит на буца от напрежение и тя не усещаше глад. Седя на кея, докато слънцето залезе и водите от сини станаха сиви и накрая мастиленочерни. Не беше сама. По-надолу стояха хора с въдици, макар — поне доколкото виждаше — да не хващаха нищо. Преди час се бе появила млада двойка. Носеха си сандвичи и хвърчило. Рони забеляза влюбените им погледи. Сигурно бяха колежани — само няколко години по-големи — ала на нея тепърва й предстоеше да изпита непресторената нежност, с която те се отнасяха един към друг. Е, и тя беше излизала с момчета, но никога не беше се влюбвала. Понякога се съмняваше дали изобщо ще изпита подобно чувство. След като родителите й се разделиха, гледаше цинично на романтичните връзки — като повечето си приятели. Може би защото родителите на повечето от тях също бяха разведени.
Когато слънцето изчезна зад хоризонта, Рони се отправи към къщи. Искаше да се прибере рано — най-малкото, за да покаже на баща си, че оценява проявеното разбиране. А и макар да поспа през деня, още усещаше умора.
Прекоси кея и реши да мине по търговската улица, а не по плажа. Когато сви покрай закусвалнята обаче, разбра колко погрешен е изборът й. Тъмна фигура, стиснала огнено кълбо, се подпираше на капака на колата срещу нея.
Маркъс.
Само че този път беше сам. Рони спря и усети как дъхът спира в гърлото й.
Той се отблъсна от колата и тръгна към нея. Светлините на уличните лампи играеха по лицето му, хвърляйки полусенки. Той прокара огненото кълбо по опакото на дланта си, без да отлепя очи от нея. После го стисна в юмрук и го угаси.
— Здрасти, Рони — рече с усмивка, която му придаваше още по-плашещ вид.
Тя не помръдна, решена да му покаже, че не се страхува от него. Макар всъщност да я побиваха тръпки.
— Какво искаш? — попита, разочарована от издайническия трепет в гласа си.
— Видях те и дойдох за едно „здрасти“.
— Здрасти. И чао.
Понечи да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й.
— Чувам, че имаш неприятности с Блейз? — прошепна.
Рони отстъпи. Отново я полазиха тръпки.
— Какво знаеш?
— Достатъчно, за да й нямам доверие.
— Не съм в настроение за недомлъвки.
Рони пристъпи отново и този път Маркъс й позволи да мине край него, преди да й подвикне:
— Не си тръгвай! Търсех те да ти кажа, че бих могъл да се опитам да я разубедя.