Против волята си Рони се поколеба. Маркъс я наблюдаваше втренчено в здрача.
— Трябваше да те предупредя, че е доста ревнива.
— И затова се постара да влошиш положението, така ли?
— Пошегувах се. Беше ми забавно. Не съм предполагал, че ще ти свие такъв номер. „И още как — помисли си Рони — Всъщност точно това целеше“.
— Погрижи се тогава да поправиш стореното. Поговори с Блейз.
— Не ме чу — поклати глава Маркъс. — Казах, че бих могъл да се опитам да я вразумя. Ако…
— Ако какво?
Той пристъпи към нея. Рони забеляза колко безлюдна е улицата. Наоколо нямаше жива душа, по пътя не се мяркаха коли.
— Мислех си дали не можем да бъдем… приятели.
Рони отново усети как кръвта нахлува в лицето й и думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре:
— Какво!?
— Чу добре. И ще се погрижа за кашата.
Рони осъзна, че Маркъс е само на една ръка разстояние и отстъпи рязко назад.
— Не смей да ме докосваш!
Обърна се и побягна. Непременно щеше да я последва — познаваше града по-добре от нея и щеше да я настигне. Усещаше как сърцето й бие като чук в гърдите, а дъхът й излиза на трескави талази.
Къщата й не беше далеч, но Рони не беше във форма. Въпреки страха и вълните адреналин чувстваше, че краката й все повече натежават. Нямаше шанс. Рискува и хвърли бърз поглед през рамо.
И разбра, че е сама на улицата и никой не я преследва.
В дневната светеше, ала Рони не влезе веднага — трябваше да се овладее, преди да застане пред баща си. Незнайно защо не искаше той да разбере колко е уплашена. Седна върху стъпалата на предната веранда.
Над нея звездите грееха ярко, а луната плуваше на хоризонта. Мирис на сол, древен като света, долиташе откъм океана. При други обстоятелства сигурно щеше да й подейства успокоително, ала сега й се струваше чужд като всичко останало.
Първо Блейз. После Маркъс. Имаше ли нормални хора тук?
Маркъс със сигурност беше луд. Не очебийно — беше умен, хитър и доколкото успя да го опознае, напълно безчувствен. Държеше сметка само за себе си и за собствените си желания. Миналата есен в часа по английски им поставиха задача да прочетат роман от съвременен автор. Избра „Мълчанието на агнетата“. От книгата научи, че главният герой — Ханибал Лектър, не е психопат, а социопат. За пръв път осъзна разликата между двете. Макар Маркъс да не беше канибал и убиец, Рони долавяше приликата с Ханибал — и двамата сякаш възприемаха еднакво света и ролята си в него.
Блейз обаче… тя беше просто…
Рони се колебаеше. Подвластна на емоциите навярно. Гневна и ревнива, освен това. Но през деня, който прекараха заедно, не остана с впечатление, че нещо не е наред с нея. Беше само нервна, незряла и обладана от хормони, а следователно — разрушителна.
Рони въздъхна и прокара ръка през косата си. Не й се влизаше вътре. Вече си представяше как ще протече разговорът.
„Здрасти, слънчице. Всичко наред ли е?“
„Не особено. Блейз е в мрежата на манипулативен социопат. Тази сутрин е излъгала полицаите и ще ме пратят в затвора. А между другото… социопатът не само е решил, че иска да спи с мен, но ме преследва и ме изплаши до смърт. Как прекарахте вие?“
Така стояха нещата, макар баща й сигурно да си представяше другояче един приятен разговор след вечеря.
Което означаваше, че се налага да се преструва. Тя се надигна с въздишка от стъпалата и се запъти към вратата.
Баща й седеше на дивана, разтворил овехтялата Библия. Затвори я, щом Рони влезе.
— Здрасти, слънчице? Всичко наред ли е?
Предвидено.
Тя се насили да се усмихне и се постара да отвърне възможно най-нехайно:
— Не успях да говоря с нея.
Не беше лесно да се преструва на спокойна, но някак си се справи. Баща й я подкани да отидат в кухнята, беше приготвил поредния специалитет — домати, патладжани и тиквички на тиган. Вечеряха в кухнята, докато Джона сглобяваше лего „Междузвездни войни“ — подарък от пастор Харис, който наминал по-рано да се запознаят.
След това се върнаха в дневната. Баща й — усетил, че не й е до приказки — отново отвори Библията, а тя — „Анна Каренина“, препоръчана й горещо от майка й. Книгата беше интересна, но Рони не успяваше да се съсредоточи. Не само заради Блейз и Маркъс, а и понеже баща й четеше Библията. Не си спомняше някога да го е виждала да разлиства Светото писание. Ала може би просто не беше обърнала внимание.
Джона приключи с конструирането и обяви, че си ляга. Рони изчака няколко минути, надявайки се брат й да заспи, преди тя да влезе в стаята. Накрая затвори книгата и стана.
— Лека нощ, скъпа — каза баща й. — Не ти е лесно, знам, но се радвам, че си тук.