— Твоите костенурки?
— Да — отвърна Рони решително. — Моята къща. Моите костенурки.
После се обърна и закрачи към къщи, сякаш той не съществуваше.
Харесваше я. Чисто и просто.
На връщане към сервиза Уил още не можеше да си обясни защо я харесва. Нито веднъж обаче не бе хуквал след Ашли така, както след нея. Това момиче винаги го изненадваше. Допадаше му откровеността й, допадаше му, че не успява да я смути. По ирония на съдбата топката беше в неговото поле. Първо я блъсна и я поля, после тя го видя да се забърква в побой, а тази сутрин го взе или за идиот, или за мързеливец.
Нямаше проблем, естествено. Не му беше приятелка, той дори не я познаваше… но незнайно защо, колкото и налудничаво да звучеше, искаше да й направи добро впечатление. Искаше и тя да го хареса.
Обзе го странно, непознато усещане. През целия работен ден и през обедната почивка, докато наваксваше отсъствието, мислите му се връщаха към нея. Чувстваше колко непресторени са думите и действията й, долавяше нежност и топлота зад рязкото й поведение. Нещо, което му вдъхваше увереност, че макар досега да я беше разочаровал, имаше шанс да изкупи простъпките си.
По-късно вечерта я свари точно където очакваше — в сгъваемия стол на плажа с разтворена в скута книга. Четеше на светлината на малък фенер.
Вдигна поглед, после го сведе към книгата. Не показа нито изненада, нито задоволство.
— Познах, че ще те намеря тук — каза Уил. — Твоята къща, твоите костенурки и тъй нататък…
Тя не отговори. Той отклони поглед към къщата — не беше много късно и зад пердетата се движеха сенки.
— Някаква следа от миещата мечка?
Тя не отговори. Обърна страницата.
— Чакай. Нека позная. Още ми се сърдиш.
Рони въздъхна.
— Не трябваше ли да си с приятелите си? Да се оглеждате в някое огледало?
— Забавно — засмя се той. — Ще го запомня.
— Не се шегувам. Говоря сериозно.
— О, имаш предвид, че сме красавци?
В отговор тя заби поглед в книгата, но беше видно, че не чете. Уил седна до нея.
— Всички щастливи семейства си приличат, нещастните са нещастни посвоему — цитира той, сочейки към книгата. — Първият ред. Убеден съм, че е вярно. Или така твърдеше учителят ми по английски? Забравил съм. Четох я миналия срок.
— Родителите ти сигурно се гордеят, че синът им е грамотен.
— Гордеят се. Купиха ми пони, когато написах съчинение за „Котка в шапката“.
— Преди или след като реши да се хвалиш, че си чел Толстой?
— О, слушаш значи. Просто проверявах — той посочи към хоризонта. — Прекрасна нощ, нали? Обичам нощи като тази. Вълните са като приспивна песен, не мислиш ли?
Рони затвори книгата.
— Какво те води насам?
— Харесвам хора, които харесват костенурки.
— Върви тогава при приятелите си от аквариума. Или почакай, не става… Те спасяват други костенурки, а пък останалите ти приятели си лакират ноктите и си къдрят косите, нали?
— Вероятно. Мислех си, че ще ти е по-приятно да не си сама.
— Добре съм си — отсече тя. — Върви си!
— Плажът е обществен. Тук ми харесва.
— Значи ще останеш?
— Да.
— Тогава аз ще вървя.
Той поизправи рамене.
— Не мисля, че идеята е добра. Искам да кажа… откъде си сигурна, че ще остана цяла нощ? И с това нахално мече?
— Какво искаш от мен?
— Като начало — да речем името?
Тя взе една хавлия и я метна върху коленете си.
— Рони — каза. — Съкратено от Вероника.
Уил се наведе и се подпря на лакти.
— Добре, Рони. Разкажи ми за себе си.
— Защо те интересува?
— Дай ми шанс — погледна я той. — Опитвам се, не виждаш ли?
Не беше сигурен как разтълкува думите му, ала пристегна косите си в опашка, очевидно приела мисълта, че трудно ще се отърве от него.
— Хубаво. Нещо за мен — живея в Ню Йорк с по-малкия си брат и мама, но тя ни доведе тук да прекараме лятото с татко. Сега съм бавачка по неволя на костенуркови яйца, а един омазан със смазочно масло волейболист и доброволец в аквариума се опитва да ме сваля.
— Не те свалям.
— Нима?
— Повярвай ми, би усетила веднага, ако те свалях. Тутакси щеше да се поддадеш на чара ми.
За пръв път я чу да се засмее. Прие го като добър знак и продължи:
— Всъщност дойдох, защото изпитвах угризения заради клетката и не исках да те оставям сама. Както споменах по-рано, плажът е обществен и не се знае кой може да се появи.
— Някой като теб?
— Аз не съм опасен. Но навсякъде има лоши хора. Дори тук.
— Нека позная — ти ще ме защитиш, нали?
— Ако се наложи — да, ще те защитя, без да се замисля.
Тя не отговори, но думите му явно я изненадаха. Приливът се надигаше и двамата се вгледаха в сребристите гребени на вълните, втурнали се към брега. Пердетата на прозорците потрепваха, сякаш някой ги наблюдаваше.