— Добре съм.
— Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.
— Казах ти, че съм добре — сряза я Рони.
Ашли отвори уста и я затвори. Лицето й омекна.
— О, не. Не ми казвай, че си хлътнала.
„Ново момиче ново завоевание. Такъв си е…“
Думите кънтяха в главата й и не отговори. Ашли продължи невъзмутимо със съчувствен глас:
— Е, не е толкова страшно. Когато пожелае, той наистина е най-чаровното момче на света. Повярвай ми, изпитала съм го лично — кимна към тълпата. — И поне половината момичета тук.
Рони инстинктивно огледа множеството. Различи поне шест красавици в бански, вперили поглед в Уил. Думите заседнаха в гърлото й. Ашли обаче продължаваше:
— Смятах, че си разбрала… Изглеждаш по-умна от тези наоколо. Предположих…
— Трябва да вървя — обяви Рони по-спокойно, отколкото се чувстваше. Усети как краката й потреперват, когато се изправи. Уил явно забеляза, че става, обърна се към нея и й се усмихна…
„Като най-чаровното момче на света.“
Тя извърна гневно очи — ядосваше му се, но още повече се ядосваше на себе си, задето се е проявила като пълна глупачка. Искаше само да си тръгне. Колкото се може по-бързо.
В спалнята Рони метна куфара върху леглото и започна да хвърля дрехите си в него. Вратата се отвори и на прага застана баща й. Тя се поколеба, но след секунда тръгна към гардероба и грабна още дрехи.
— Тежък ден? — попита баща й с мек глас и продължи, без да чака отговор. — Бях в работилницата с Джона и видях, че си идваш. Изглеждаш вбесена.
— Не ми се обсъжда.
Баща й остана на прага.
— Къде отиваш?
Рони пое разярено въздух и продължи да си събира багажа.
— Заминавам си. Обаждам се на мама и се прибирам.
— Толкова ли е зле?
Тя се обърна към него.
— Моля те, не ме принуждавай да остана. Не ми харесва тук. Не харесвам хората. Не съм за тук. Чуждо ми е. Искам да се върна у дома.
Баща й замълча, но по лицето му ясно се изписа разочарование.
— Съжалявам — добави Рони. — Не е заради теб. Ще си говорим, когато ми се обаждаш. И ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк. Нали?
Той продължи да я наблюдава мълчаливо. Тя се почувства още по-зле. Огледа съдържанието на куфара и прибави последните си вещи.
— Не съм сигурен, че мога да ти разреша да си отидеш.
Очакваше го. Окуражи се мислено.
— Татко…
Той вдигна ръце.
— Не е заради това, което си мислиш. Ако можех, щях да те пусна. Веднага щях да се обадя на майка ти. Но случката в музикалния магазин…
„С Блейз — каза си тя. — И арестът“.
Раменете й се отпуснаха. В гнева си беше забравила откраднатите дискове.
Естествено, че е забравила. Нали не ги беше откраднала! Силите внезапно я напуснаха, тя се обърна и се строполи върху леглото. Колко нечестно! Напълно несправедливо!
Баща й още стоеше на прага.
— Ще се обадя на Пийт — полицай Джонсън — да го питам. Но може да не успея да се свържа с него до утре, а не искам да се забъркваш в нови неприятности. Ако той каже, че няма проблем и ти все още искаш да си вървиш, няма да те спирам.
— Обещаваш ли?
— Да. Въпреки че предпочитам да останеш.
Рони кимна и стисна устни.
— Нали ще идваш да ме виждаш в Ню Йорк?
— Ако мога.
— Какво означава това?
Преди баща й да успее да отговори, някой почука на вратата — силно и настойчиво. Стив погледна през рамо.
— Май е момчето, с което излезе днес — Рони се зачуди откъде знае и прочел изражението й, баща й добави: — Видях го да върви насам, когато влизах в къщата. Искаш ли аз да отворя?
„Не му се сърди. Просто си е такъв. Природа.“
— Не — отвърна Рони. — Ще се справя.
Баща й се усмихна и за миг й се стори, че за един ден се е състарил. Сякаш молбата й да замине го беше прекършила.
Въпреки всичко мястото й не беше тук. Този град беше негов, не неин.
Хлопането се повтори.
— Татко?
— Да?
— Благодаря — каза тя. — Знам, че искаш да остана, но не мога.
— Няма нищо, скъпа — той се усмихна, но думите прозвучаха тъжно. — Разбирам те.
Рони дръпна един конец от джинсите си и се изправи. Когато стигна прага на стаята, той положи длан върху гърба й. Тя спря, после поизправи рамене и решително се отправи към входната врата. Отвори я със замах и свитата ръка на Уил замръзна във въздуха. Изглеждаше изненадан да я види.
Рони го погледна и се почуди как е могла толкова глупаво да му се довери. Защо не послуша инстинкта си?
— Здрасти… — рече той и свали ръка. — Тук си значи. За момент си помислих…
Рони захлопна вратата, ала тропането тутакси проехтя отново.
— Хайде, Рони! — умолително възкликна Уил. — Искам само да разбера какво стана. Защо си тръгна?