— Върви си! — викна му тя.
— Къде сгреших?
Тя отвори вратата.
— Няма да играя по твоите правила!
— Какви правила? Какво говориш?
— Не съм глупачка. И не искам да разговарям с теб.
Рони затръшна отново вратата. Уил задумка.
— Няма да си тръгна, преди да поговорим!
Баща й приближи.
— Смут в рая?
— Не е никакъв рай.
— Така изглеждаше — каза той, после предложи отново — Да се погрижа ли аз?
Хлопането проехтя отново.
— Скоро ще се откаже. Най-добре да не му обръщаме внимание.
След кратък размисъл той сякаш се съгласи с нея и махна към кухнята.
— Гладна ли си?
— Не — механично отвърна Рони. После притисна с длан стомаха си и мнението й се промени. — Е, може би малко.
— Открих нова рецепта в интернет. Този път с лук, гъби и домати в зехтин. Сервират се с паста и „Пармезан“. Добре ли ти звучи?
— На Джона едва ли ще му хареса.
— Той поиска хотдог.
— Каква изненада!
Баща й се усмихна точно в момента, когато хлопането започна отново. И този път не спря. Явно прочел нещо в изражението й, Стив разпери ръце.
Без да се замисли, Рони тръгна към него и усети как я прегръща. Долови нежност и прошка — бяха й липсвали през всичките години без него. Едва възпря сълзите. Пусна го и предложи:
— Да ти помогна ли да приготвиш вечерята?
Рони отново се опита да осмисли съдържанието на току-що изчетената страница. Слънцето започна да залязва преди час. След като на няколко пъти превъртя каналите на телевизора, тя го изключи и взе книгата. Ала колкото и да се мъчеше, така и не стигна до края на главата, понеже вече почти цял час Джона стоеше пред прозореца… а това я принуждаваше да мисли какво, или по-точно кого, вижда оттам.
Уил. Изминаха четири часа, но той не си тръгваше. Отказа се да тропа по вратата и чисто и просто седна върху дюната с гръб към къщата. Технически погледнато, се намираше на общинска земя и на Рони и на баща й — който, странно, пак четеше Библията — им оставаше само едно: да се правят, че не го забелязват. Точно това всъщност се опитваха да правят.
Джона обаче го забелязваше, и още как. Съзерцаваше Уил като НЛО, приземило се край къщата им, или като Снежния човек, приседнал на пясъка. Макар да бе облякъл пижамата с трансформърите — трябваше да си е легнал поне преди половин час — той се примоли на баща си да му позволи да остане още малко, защото, както се изрази, „ако си легна прекалено рано, може да подмокря дюшека“.
Как не!
Не беше се напишквал от бебе. Рони знаеше, че баща й не му повярва, но отстъпчивостта му вероятно се дължеше на факта, че това е първата им вечер заедно, откакто бяха пристигнали, и ако полицай Джонсън разрешеше на Рони да си тръгне, може би и последната. Баща й явно искаше да удължи идилията.
Напълно разбираемо желание, естествено, но я караше да изпитва угризения, задето смята да си върви. Приготвянето на вечерята се оказа по-забавно, отколкото предполагаше, понеже баща й не я засипваше с подмолни въпроси като майка й. Рони обаче бе решена да си тръгне веднага щом е възможно, въпреки че той щеше се натъжи. Но пък трябваше да се опита да му остави хубав спомен поне от тази вечер.
Което, разбира се, беше невъзможно.
— Докога ще стои там? — измърмори Джона. По нейни изчисления — за шести път, въпреки че нито тя, нито баща й му отговаряха. Сега обаче Стив остави Библията.
— Защо не отидеш да го попиташ? — предложи.
— Да бе — изсумтя Джона. — Да не би да е мое гадже?
— Не е и мое — уточни Рони.
— Държи се така.
— Но не е. Ясно? — прелисти Рони страницата.
— Защо тогава седи там? — Джона наклони глава, опитвайки се да разреши загадката. — Искам да кажа, доста е странно, нали? От четири часа е там и чака да си поговорите. Чака моята сестра, моля ви се. Моята сестра.
— Чувам те — отвърна Рони.
От двадесет минути препрочиташе един и същи абзац.
— Просто казвам, че е странно — повтори Джона като изумен учен. — Защо ще чака моята сестра?
Рони вдигна поглед и забеляза как баща й се опитва безуспешно да сдържи усмивката си.
Върна се към книгата и с възобновена решимост зачете същия абзац. За няколко минути в стаята се възцари тишина.
Без да се брои въртенето и мърморенето на Джона пред прозореца.
Постара се да не му обръща внимание. Облегна се назад, качи крака върху масичката за кафе и се опита да се съсредоточи върху думите. За минута-две успя да се изолира от всичко наоколо и тъкмо да се вглъби отново в историята, когато с тънък гласец Джона отрони:
— Докога ще стои там?
Рони затвори книгата със замах.