— Стига толкова! — викна тя, за кой ли път убедена, че брат й е усъвършенствал всички методи да я вбесява. — Схванах! Отивам!
Духаше силен вятър, понесъл мирис на сол и водорасли. Рони излезе на верандата и се запъти към Уил. По нищо не пролича да е чул хлопването на външната врата. Продължи да подхвърля мидички по раците, които се щураха около дупките си.
Мъглата над океана забулваше звездите и нощта изглеждаше по-студена и по-тъмна отпреди. Рони скръсти ръце, за да се запази от вечерния хлад. Забеляза, че Уил е със същите къси панталони и блузата, които носеше през деня. Запита се дали не му е студено, но прогони мисълта. Напомни си, че не я интересува, когато той се обърна към нея. Не успя да разчете изражението му в тъмното, но осъзна, че ядът й към него е стихнал и сега е по-ядосана от упорството му.
— Направо подлуди брат ми — заяви Рони с надежда гласът й да е прозвучал достатъчно авторитетно. — Върви си.
— Колко е часът?
— Минава десет.
— Доста дълго почака.
— Изобщо не трябваше да идвам. Вече ти казах да си вървиш — втренчи се в него тя.
Уил стисна устни.
— Искам да знам какво стана.
— Нищо.
— Какво ти каза Ашли?
— Нищо.
— Видях ви да си говорите! — обвинително възкликна той.
Точно затова не искаше да излиза. Не искаше да отговаря на този въпрос.
— Уил…
— Защо си тръгна, след като говорихте? И ти трябваха четири часа, за да дойдеш?
Рони поклати глава, отказвайки да признае колко обидена се чувства.
— Няма значение.
— С други думи, Ашли ти каза нещо, нали? Какво? Че още излизаме? Е, не е вярно. Между нас всичко е приключило.
Едва след секунда Рони осъзна смисъла на чутото.
— Била ти е приятелка?
— Да — отвърна Уил. — Две години.
Рони замълча, той се изправи и пристъпи към нея.
— Какво точно ти каза?
Ала Рони сякаш не чуваше думите му. Замисли се за първия път, когато видя Ашли и Уил. Ашли със съвършеното тяло в красиви бикини, вперила поглед в него…
Гласът му долетя отново някак отдалеч:
— Какво? Не желаеш дори да ми отговориш? Накара ме да чакам четири часа и няма да си направиш труда да ми обясниш?
Думите долитаха приглушено. Рони си спомни как през деня край игрището Ашли аплодираше, флиртуваше… за да я забележи Уил?
Защо? Защото искаше да си го върне? И се страхуваше, че Рони ще й попречи?
Всичко се подреждаше. Ала преди да реши какво да отвърне, Уил поклати глава.
— Смятах те за различна. Мислех си… — взря се в нея със смесица от гняв и разочарование, после рязко се обърна и тръгна към плажа. — По дяволите, не знам какво съм си въобразявал — подхвърли през рамо.
Рони пристъпи напред и се накани да го извика, но забеляза проблясък точно там, където водата срещаше брега. Светлинката се издигаше и спускаше, сякаш някой подхвърля…
Огнено кълбо, осъзна тя.
Дъхът й застина в гърлото. Разбра, че Маркъс е там, отстъпи инстинктивно назад. Внезапно си представи как той се промъква до гнездото, докато тя спи навън. Защо не я оставяше на мира? Нима я следеше?
Беше чувала по новините подобни истории. Макар да смяташе, че знае как да се справя в почти всяка ситуация, този път беше различно. Защото Маркъс беше различен.
Защото Маркъс я плашеше.
Уил вече беше през няколко къщи надолу по брега и фигурата му се стопяваше в мрака. Дали да го извика и да му разкаже всичко? Не искаше да остава повече навън. Не искаше Маркъс да я вижда с Уил. И във всеки случай, тя и Уил не бяха приятели. Вече не. Вече беше съвсем сама.
С Маркъс.
Паникьосано отстъпи още една крачка, после с усилие на волята спря. Разбереше ли, че тя се страхува, щеше да стане още по-лошо. Насили се да остане в ореола светлина около верандата и се обърна решително към Маркъс.
Не го виждаше — различаваше само как трептящият пламък подскача нагоре-надолу. Знаеше, че иска да я уплаши, и нещо в нея се разбунтува. Продължи да се взира към него, сложи ръце върху хълбоците си и вдигна предизвикателно брадичка. Кръвта бушуваше в гърдите й, ала Рони не помръдна дори когато огненото кълбо застина в дланта му. Миг по-късно светлинката угасна. Разбра, че Маркъс е сключил длан около кълбото, давайки знак, че приближава.
Тя обаче отново не помръдна. Не беше сигурна как ще постъпи, ако той изневиделица се появи на няколко метра от нея, но когато секундите отброиха една минута, а после още една, Рони осъзна, че той е решил да не идва. Изтощена от очакването и доволна, че е успяла да предаде посланието си, тя се обърна и влезе вкъщи.
Чак когато затвори вратата и се облегна на нея, усети, че ръцете й треперят.
15.