— Има едно око, говори френски и обича бисквитки преди лягане. Що е то?
— Нямам представа — предаде се Стив след кратък размисъл.
Джона закри едното си око с длан.
— Moi.
Стив се засмя, стана от дивана и остави Библията. Синът му винаги успяваше да го разсмее.
— Добре. В кухнята има пакет шоколадови бисквити. Отправиха се натам.
— Рони и Уил май се скараха — констатира Джона и подръпна пижамата си.
— Така ли се казва?
— Не се безпокой. Проверих го.
— Аха. И защо смяташ, че са се скарали?
— Чух ги. Уил говореше доста гневно.
— Мислех, че гледаш филм — намръщи се Стив.
— Гледах. Но ги чувах — обясни Джона.
— Не бива да подслушваш чужди разговори — укори го Стив.
— Но понякога са интересни.
— Въпреки това.
— Мама се опитва да подслушва Рони, когато говори по телефона. А когато е под душа, й преглежда съобщенията.
— Така ли? — Стив се постара да не изглежда прекалено изненадан.
— Да. Как иначе ще й хване дирите?
— Не знам… може би ако поговори с нея — предположи Стив.
— Как не! — изсумтя Джона. — Дори Уил не може да говори спокойно с нея. Тя подлудява всички.
На дванадесет Стив нямаше много приятели. Училището и уроците по пиано поглъщаха почти цялото му време. Основният му събеседник беше пастор Харис.
На тази възраст пианото вече го бе обсебило напълно и Стив често свиреше по шест часа на ден, потънал в света на музиката. Вече бе спечелил няколко местни и щатски конкурса. Майка му дойде само на първия, а баща му не го придружи нито веднъж. Седнал на предната седалка в колата на пастор Харис, пътуваше до Ралей, Шарлът, Атланта и Вашингтон. През целия път разговаряха. Пастор Харис беше набожен човек и току вмъкваше по някоя благословия в разговорите им, но думите му звучаха естествено — като коментарите на футболен запалянко, обезпокоен от загубите на любимия отбор.
Пасторът беше благодушен човек. Живееше скромно. Приемаше сериозно призванието си и повечето вечери посвещаваше на паството — или в някоя болница, или в дома на покойник, или на гости у сродна душа. През почивните дни беше зает с венчавки и кръщенета, в сряда вечер изнасяше религиозни беседи, във вторник и четвъртък репетираше с църковния хор. Но всеки ден преди свечеряване — независимо от времето — той се разхождаше сам край брега. Когато се връщаше, Стив често си мислеше, че едночасовото уединение е жизненоважно за пастора. След разходката лицето му изглеждаше умиротворено и спокойно. Стив винаги беше смятал, че по този начин той си отвоюва малко лично време — докато не го попита.
— Не — отвърна пастор Харис. — Не се разхождам, за да остана сам. Това е невъзможно. Ходя и разговарям с Бог.
— Искаш да кажеш, че се молиш?
— Не — повтори пастор Харис. — Искам да кажа, че разговарям. Никога не забравяй, че Бог ти е приятел. И като всички приятели Той иска да знае какво ти поднася животът. Добро или зло, тъга или гняв… Иска да е наясно дори когато недоумяваш защо е необходимо да се случват ужасни неща. Затова разговарям с него.
— Какво му казваш?
— Ти какво казваш на приятелите си?
— Нямам приятели — усмихна се невесело Стив. — Поне не такива, с които да споделям.
Пастор Харис положи успокоително ръка върху рамото му.
— Имаш мен.
Стив не отговори и пастор Харис го стисна по рамото.
— Разговарям с Него, както с теб.
— И отговаря ли ти Той? — скептично попита Стив.
— Винаги.
— Чуваш Го?
— Да, но не с ушите — пастор Харис постави длан върху сърцето си. — Тук чувам отговорите Му. Тук усещам присъствието Му.
Стив целуна Джона за лека нощ и го зави, после спря на прага на спалнята и се загледа в дъщеря си. Изненада се, че е заспала толкова бързо. Тревожното й изражение беше изчезнало безследно. Лицето й беше спокойно, косата се стелеше на вълни по възглавницата, а ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Поколеба се дали да я целуне за лека нощ, но реши да не прекъсва потока на сънищата й, да го остави да се лее свободно като пролетен ручей.
Ала сърце не му даваше да излезе от стаята. Гледаше спящите си деца, потопен във вълна от спокойствие. Джона се обърна към стената, за да загърби струящата от коридора светлина, и Стив се опита да си спомни кога за последен път е целунал Рони за лека нощ. Година преди да се разделят с Ким, тя навлезе във възрастта, когато жестовете на близост започват да смущават децата. Смътно си спомняше как една вечер влезе в стаята й да я завие, а тя му отвърна: „Няма нужда. Добре съм“. Тогава Ким го погледна с тъга — разбираше, че Рони расте, но въпреки това отминаващото детство изпълваше с болка сърцето й.