Няколко минути по-късно Стив забеляза отражението на слънцето върху прашната броня на големия ван. С Ким го бяха купили преди години за излети сред природата и семейни събирания. Почуди се дали се е сетила да смени маслото, преди да потегли. Дали го е сменяла изобщо, след като той си тръгна? Вероятно не. Тези детайли не й бяха стихия, затова се полагаха нему.
Ала този етап от живота му беше приключил.
Стив стана и докато стигне верандата, Джона вече беше изскочил от колата. Втурна се към него. Косата му беше рошава, очилата — накривени на една страна, краката — тънки като вейки. Стив усети как в гърлото му засяда буца — поредното доказателство за празнотата, завладяла душата му през последните три години.
— Татко!
— Джона!
Стив прекоси едрия пясък, който минаваше за двор. Едва се задържа на краката си, когато Джона скочи в обятията му.
— Толкова си пораснал! — каза той.
— А ти си се смалил! — викна Джона. — Кльощав си!
Стив притисна силно сина си, преди да го пусне на земята.
— Радвам се, че пристигнахте.
— И аз. Мама и Рони се караха през цялото време.
— Не ти е било забавно.
— Е, не е толкова зле. Не им обръщах внимание. Само ги подстрекавах от време на време.
— Аха — отвърна Стив.
Джона намести очилата си.
— Защо мама не позволи да пътуваме със самолет?
— Пита ли я?
— Не.
— Трябва да я попиташ.
— Не е важно. Просто се чудех.
Стив се усмихна. Не беше забравил колко бъбрив е синът му.
— Това ли е твоята къща?
— Да.
— Страхотно местенце!
Стив се почуди дали Джона не се шегува. Навярно бунгалото беше най-старата сграда в Райтсвил Бийч. Притискаха го две масивни нови къщи, на чийто фон схлупената постройка изглеждаше още по-миниатюрна. Боята се лющеше, покривът бе изгубил доста керемиди, а верандата беше прогнила. Не би се изненадал, ако следващата по-силна буря го отнесе — за радост на съседите. Откакто се бе нанесъл, никой не беше го заговарял.
— Сериозно ли го мислиш?
— Ами че да. Съвсем до брега е. Какво по-прекрасно! — махна Джона към океана. — Може ли да поразуча?
— Разбира се. Но внимавай. И стой зад къщата. Не се отдалечавай.
— Няма проблем.
Стив го проследи как се втурва тичешком към брега. После се обърна към колата. Ким се приближаваше към него. И Рони беше излязла от вана, но се помайваше край него.
— Здрасти, Ким — поздрави той.
— Здравей, Стив — тя го прегърна леко. — Изглеждаш отслабнал.
— Добре съм.
Стив забеляза как Рони бавно се отправя към тях. Сепна го откритието колко много се е променила в сравнение с последната снимка, която Ким му беше изпратила. Нямаше я типичната американска тийнейджърка. На нейно място се бе появила млада жена с пурпурен кичур в дългата кестенява коса, маникюр с черен лак и тъмни дрехи. Въпреки очевидните симптоми на юношески бунт, за кой ли път той си помисли колко много прилича дъщеря му на майка си. И слава Богу. Бившата му съпруга изглеждаше прекрасно, както винаги. Стив прочисти гърло и поздрави:
— Здравей, скъпа. Радвам се да те видя.
Рони не отговори и Ким я скастри:
— Не се дръж грубо. Недей да мълчиш. Кажи нещо.
Рони кръстоса ръце.
— Добре. Като за начало — няма да свиря на пиано.
— Рони! — Стив чу колко шумно си поема дъх Ким.
— Какво? — отметна глава дъщеря им. — Защо да не се изясним от самото начало?
Преди Ким да успее да отговори, Стив поклати глава. Не му беше до спорове.
— Няма проблем, Ким.
— Да, мамо, няма проблем — Рони подскочи. — Трябва да се пораздвижа. Ще се разходя.
Докато се отдалечаваше, Стив забеляза как Ким се бори с импулса да я спре. В крайна сметка замълча.
— Дълго пътуване, а? — попита Стив, опитвайки се да разведри обстановката.
— Ужасно дълго.
Той се усмихна. В миг си представи, че отново са семейство, отново са екип, отново са влюбени.
Само дето не бяха.
Стив разтовари куфарите и се упъти към кухнята. Извади кубчета лед от старомодната формичка и ги пусна в разностилните чаши, придобити заедно с къщата.
Чу, че Ким влиза при него. Взе каната с чай, напълни две чаши и й подаде едната. Навън Джона си играеше на гоненица с вълните, а чайките пърхаха над главата му.
— Явно му е забавно — констатира Стив.
Ким пристъпи към прозореца.
— Очакваше пътуването с нетърпение — каза тя и след известно колебание добави: — Ти му липсваше.
— И той на мен.
— Знам — Ким отпи от чашата и се озърна наоколо. — Значи тук живееш… Има атмосфера.
— Ако под атмосфера намекваш, че си забелязала течащия покрив и липсата на климатик.