За разлика от Ким Стив не съжаляваше, че Рони пораства. Връщаше се към своята младост и си спомняше, че на нейната възраст вече е взимал самостоятелни решения, оформял е светогледа си. Учителските му години не само затвърждаваха идеята, че промяната е неизбежна, но и че тя обикновено носи плодове. Често оставаше в класната стая с някой ученик и слушаше разкази за битките му с родителите или как майка му се опитва да му бъде приятел, а баща му — да го контролира. Другите учители усещаха, че се разбира интуитивно с децата, и той често с изненада установяваше, че и учениците го възприемат така. Не разбираше защо. Или ги изслушваше мълчаливо, или формулираше наново въпросите им, оставяйки ги сами да си извлекат заключение. Доверяваше им се, че в повечето случаи са прави. Дори когато изпитваше необходимост да каже нещо, най-често се ограничаваше до основните реплики на битов психолог — „Разбира се, че майка ти иска да бъдете приятели, защото започва да те възприема като възрастен, когото държи да опознае“, или „Баща ти знае колко грешки е допускал в живота и гледа да те предпази от тях“. Обикновени мисли на обикновен човек, но за негово учудване учениците често се взираха мълчаливо през прозореца, сякаш да осмислят дълбока мъдрост. От време на време дори му се обаждаха родители да благодарят, че е поговорил с децата им, и да му съобщят колко по-приветливо се държат напоследък. Стив оставяше телефонната слушалка и се опитваше да си спомни какво е казал с надеждата, че думите му са били по-прозорливи, отколкото са в действителност, но винаги се разочароваше.
В тишината на стаята долови как Джона задиша по-бавно. Синът му вече беше заспал. Чистият въздух и слънцето тук — непознато явление в Манхатън — го изтощаваха благотворно. Радваше се, че сънят бе изтрил напрежението и от лицето на Рони. Чертите й — спокойни, почти ангелски — напомняха пастор Харис след разходките му край брега. Стив я гледаше във възцарилата се пълна тишина, за кой ли път закопнял да долови знак за Божието присъствие. Утре тя може би щеше си тръгне. Тази мисъл го подтикна да пристъпи колебливо към нея. През прозореца нахлуваше лунна светлина, зад стъклото долиташе ритмичният напев на океанските вълни. Нежното блещукане на далечните звезди сякаш му пращаше послание, че Бог заявява присъствието си някъде другаде. Изведнъж го налегна умора. Помисли си, че е сам, съвсем сам и винаги ще бъде сам. Приведе се и целуна леко Рони по бузата. Почувства как отново го залива вълна от обич и радост.
Точно преди зазоряване първата му мисъл — всъщност по-скоро усещане — беше, че му липсва пианото. Присви се от очакваната болка в стомаха и му се прииска да се втурне към дневната и да потъне в забравата на музиката.
Кога ли отново ще може да свири? Съжали, че не се е запознал с някого в града. Откакто барикадира пианото, си представяше как моли въображаемия си приятел да посвири на потъналото в забвение в чуждата дневна пиано, служещо единствено за декорация. Мислено се виждаше как сяда на прашната скамейка пред него, а приятелят му го наблюдава от кухнята или от антрето — това не беше уточнил. После въображението му рисуваше как засвирва мелодия, която просълзява слушателя. Нещо, което не бе успял да постигне през всичките си турнета.
Разбираше, че фантазира нелепо, но без музиката се чувстваше залутан, останал без цел. Стана от леглото и отпъди мрачните мисли. Пастор Харис му беше казал, че са поръчали ново пиано за църквата — подарък от човек от паството — и Стив можеше да свири на него веднага щом го докарат. Това обаче щеше да стане едва в края на юли. Чудеше се как ще издържи дотогава.
Седна пред кухненската маса и положи ръце върху плота. Ако се съсредоточеше добре, навярно щеше да успее да чуе музиката в съзнанието си. Та нали Бетовен е композирал „Ероика“ почти напълно оглушал? Може би и Стив като него щеше да чуе музиката в главата си? Избра композицията, която Рони изпълни в „Карнеги Хол“, затвори очи и се съсредоточи. Започна да движи пръсти. Мелодията долиташе глухо в началото, но постепенно нотите и акордите станаха по-ясни и отчетливи. Усещането не беше същото като с истински клавиши, но се налагаше да се задоволи с това.
Последните акорди от композицията отзвучаха в главата му, Стив бавно отвори очи и се намери в полутъмната кухня. Само след няколко минути слънцето щеше да надникне над хоризонта. В този момент в съзнанието му изневиделица отекна една-единствена нота — си бемол — и се задържа там, сякаш го подканяше, поощряваше. Разбираше, че е само въображение, но нотата продължаваше да ехти и той затърси химикалка и лист.