Набързо скицира петолиния и надраска нотите. После пръстите му отново занатискаха плота на масата. Отново чу нотата. Последваха я други. Записа и тях.
Композираше музика почти през целия си живот, но дори той оценяваше мелодиите си като нищожни глинени фигурки в сравнение с величавите статуи, които предпочиташе да изпълнява. От новото му хрумване може би също нямаше да излезе нещо впечатляващо, ала предизвикателството го привличаше. Ами ако успееше да съчини нещо… вдъхновено? Нещо, което хората ще помнят дълго след като са забравили самия него?
Мечтата се стопи бързо. И в миналото се беше опитвал и провалял. Несъмнено отново го очакваше неуспех. Но въпреки това се почувства по-добре. Да сътвориш нещо от нищото винаги е вдъхновяващо. Изпълни го удовлетворение, макар да не успя да развие мелодията — работи дълго, но накрая се върна към първите няколко ноти, които беше записал, и реши да започне отначало.
Когато слънцето надникна иззад дюните, Стив си спомни предишната нощ и реши да се разходи край брега. Повече от всичко се надяваше да се върне вкъщи с онзи израз на умиротворение, който бе виждал по лицето на пастор Харис. Докато крачеше по пясъка обаче, все го спохождаше усещането, че е най-обикновен аматьор, дирещ Божиите истини като дете, тръгнало да търси мидени черупки.
Би било прекрасно да съзре някакъв безспорен знак за присъствието Му — горящ храст навярно… Стив се постара да се съсредоточи върху света наоколо — слънцето, издигнало се над океанската повърхност, утринния птичи хор, мъглата над водите. Опита се да почувства красотата без абстрактни мисли, да усети пясъка под краката си и ласката на бриза по лицето си. Въпреки усилията не беше сигурен, че е по-близо до истината отпреди.
За стотен път се зачуди каква сила позволява на пастор Харис да чува отговорите в сърцето си. Какво имаше предвид духовникът, когато му обясни, че долавя Божието присъствие? Можеше да го попита направо, но се съмняваше това да му помогне. Поддава ли се на обяснение подобно нещо? Все едно да описваш цветовете на сляп по рождение човек? Ще разбере думите, но възприятието си остава тайнствено и дълбоко лично.
Почувства се странно от обзелите го мисли. Доскоро, погълнат от ежедневието, не си задаваше такива въпроси. Докато не пристигна в Райтсвил Бийч. Тук животът му забави ритъм.
Стив продължи да крачи по плажа и да размишлява върху съдбовното решение да опита късмета си като концертиращ пианист. Вярно, винаги се беше питал дали ще пожъне успехи на сцената и, да, пришпорваше го усещането, че времето отлита. Но как тези мисли надделяха над всичко останало? Откъде това желание да отсъства от дома си месеци наред? Как е могъл да постъпи толкова егоистично? В ретроспекция решението не се оказа мъдро за никого от тях. Навремето си въобразяваше, че изборът му е продиктуван от страстта по музиката, но сега подозираше, че всъщност е търсел начин да запълни празнотата, разяждаща го понякога отвътре.
Запита се дали в това осъзнаване не се крие разковничето към отговора, който искаше да намери.
17.
Рони
Когато се събуди, Рони погледна към часовника и въздъхна с облекчение, че за пръв път откакто беше пристигнала, е успяла да си отспи. Не беше късно, ала се чувстваше освежена. Чу телевизора в дневната, излезе от спалнята и веднага видя Джона. Лежеше по гръб върху дивана, главата му висеше надолу, но не отлепяше поглед от екрана. Вратът му — извит сякаш върху гилотина — беше целият наръсен с трохи от бисквити. Брат й отхапа още един залък и върху него и по килима се посипа нова порция трохи.
Не искаше да пита. Знаеше, че отговорът ще бъде безсмислен, но не се сдържа.
— Какво правиш?
— Гледам телевизия с главата надолу — отвърна Джона.
Даваха поредния неприятен японски анимационен филм с големооки създания и напълно непонятен за Рони сюжет.
— Защо?
— Защото така искам.
— Ще повторя — защо?
— Не знам.
Знаеше си, че не трябва да пита. Погледна към кухнята.
— Къде е татко?
— Не знам.
— Не знаеш къде е татко?
— Не съм му бавачка — раздразнено отвърна Джона.
— Кога излезе?
— Не знам.
— Беше ли тук, когато стана?
— Аха — той не отлепяше поглед от екрана. — Говорихме за прозореца.
— И после…
— Не знам.
— Искаш да кажеш, че татко просто е изчезнал безследно?
— Не. Искам да кажа, че след това намина пастор Харис и те излязоха навън да поговорят.
Съобщи го така, сякаш е трябвало сама да се досети.
— Защо тогава не ми каза веднага? — разпери отчаяно ръце Рони.
— Защото се опитвам да гледам филм наопаки. Трудно се говори, когато кръвта нахлува в главата ти.