Хрумнаха й доста остроумия — например: „Тогава стой по-често с главата надолу“ — но не се поддаде на изкушението. Защото беше в по-добро настроение. Защото си беше отспала. А най-вече защото един гласец вътре в нея нашепваше: „Може би днес ще се прибереш у дома“. Никаква Блейз, никакъв Маркъс, никаква Ашли повече. Никакви събуждания по първи петли.
И никакъв Уил…
Тази мисъл я сепна. Всъщност денят с него не беше толкова лош. Поне не и преди финала… Трябваше да му обясни какво й е казала Ашли, да му обясни защо е побягнала. Но появата на Маркъс…
Наистина искаше да се махне оттук.
Рони дръпна завесите и надзърна навън. Баща й и пастор Харис стояха на алеята пред къщата. Чак сега осъзна, че не е виждала пастора от малка. Не изглеждаше много променен — макар да се подпираше с бастун, гъстата бяла коса и вежди бяха впечатляващи, както преди. Тя се усмихна, спомняйки си колко мило се бе държал с нея след погребението на дядо й. Разбираше защо баща й го харесва толкова — той излъчваше безкрайно благодушие. Спомни си как след службата пастор Харис й предложи чаша прясна лимонада, по-вкусна от всички газирани напитки, които бе вкусвала. Двамата с баща й като че ли разговаряха с някого на алеята, ала не виждаше с кого. Тръгна към входната врата и я отвори да погледне. Веднага разпозна полицейската кола. Полицай Пийт Джонсън бе застанал до отворената предна врата и очевидно се канеше да си тръгва.
Чу как двигателят забръмча и докато слезе по стълбите пред верандата, полицаят вече потегляше. Това потвърди предчувствието й, че не я очакват добри новини.
— Стана ли вече? — каза баща й. — Преди малко надникнах в спалнята, но ти спеше дълбоко — после махна с палец. — Помниш ли пастор Харис?
Рони протегна ръка.
— Помня го. Здрасти отново. Радвам се да те видя.
Когато пасторът улови ръката й, Рони забеляза лъскавите белези по опакото на дланта му и нагоре към лакътя.
— Не мога да повярвам, че това е същата млада дама, с която имах честта да се запозная преди много-много време. Вече си пораснала — усмихна се той. — Приличаш на майка си.
Напоследък често чуваше тези думи, но още се чудеше какво означават. Че изглежда стара? Или че майка й младее? Колебаеше се как да реагира, но усещаше, че пастор Харис ги е казал като комплимент.
— Благодаря. Как е госпожа Харис?
Пасторът понамести бастуна.
— Поддържа ме във форма, както винаги. Убеден съм, че и тя ще се зарадва да те вили. Ако ти остане време да наминеш, ще се погрижа да ти направи кана с домашна лимонада.
Явно и той си спомняше.
— Нищо чудно да се възползвам от предложението.
— Надявам се да го направиш — каза пастор Харис и се обърна към Стив. — Благодаря още веднъж, че се зае с прозореца. Става чудесен.
Стив спря с ръка размяната на любезности.
— Недей да ми благодариш…
— Напротив. Благодарен съм ти. Но трябва да вървя. Тази сутрин сестрите Тоусън ще водят лекцията по вероучение. Ако ги познаваш, значи си наясно защо се налага да не ги оставям да се развихрят. Сигурно вече са почнали да бълват огън и жупел. Харесват Данаил и Откровения и забравят, че в тази добра книга има и други глави — обърна се към Рони. — Чудесно е, че те видях отново, млада госпожице. Надявам се баща ти да не ти създава много неприятности. Знаеш какви са родителите.
— Няма проблем — усмихна се Рони.
— Добре. Но ако ти създава главоболия, ела да си поприказваме и аз ще се погрижа да го вкарам в правия път. Като малък беше доста палав понякога. Представям си колко те изнервя.
— Не бях палав — възрази баща й. — По цял ден свирех на пиано.
— Напомни ми някой път да ти разкажа как напълни с червена вода казана за кръщавките.
— Не съм правил такова нещо! — запротестира баща й.
Пастор Харис очевидно се забавляваше.
— Може би, но в крайна сметка съм прав. Независимо как се представя, баща ти не беше съвършен.
После се обърна и закрачи по алеята. Рони го проследи удивено. Всеки, който успееше да вземе на подбив баща й — безобидно, разбира се — автоматично се превръщаше в евентуален приятел. Особено ако имаше какво да разкаже за Стив. Забавни историйки. Любопитни историйки.
Баща й изпрати пастор Харис с неразгадаемо изражение. Когато се обърна към нея обаче, лицето му си бе възвърнало добре познатия облик. Рони си спомни, че само преди няколко минути бе разговарял с полицай Пийт.
— Какво ти каза полицай Пийт? — попита тя.
— Искаш ли първо да закусим? Сигурен съм, че си гладна. Почти не вечеря снощи.
— Кажи ми, татко — стисна го Рони за ръката.