Рони нервно прокара ръка през косата си. В гаража беше ужасно горещо. Уил се замисли.
— Защо изобщо й повярва? Дори не я познаваш.
Рони затвори очи. „Защо ли? Защото съм идиот. Защото не се доверих на вътрешния си глас“. Не го изрече гласно. Просто поклати глава.
— Не знам.
Когато разбра, че няма да последва друго, Уил пъхна палци в джобовете си.
— Само това ли дойде да ми кажеш? Защото ме чака работа.
— Исках и да се извиня — тихо отрони тя. — Съжалявам. Прекалих.
— Правилно — изстреля Уил. — Държа се напълно нелогично. Нещо друго?
— Исках да ти кажа още, че вчера наистина се чувствах прекрасно. Е, поне до вечерта.
— Добре.
Рони не знаеше как да тълкува отговора му, но се отпусна, когато Уил й се усмихна леко.
— Добре ли? Само това ли заслужава извинението ми? Едно нищо и никакво „добре“?
Вместо отговор той пристъпи към нея и после всичко се случи твърде бързо и неочаквано. В един миг стоеше на три крачки от нея, в следващия — я беше прегърнал през кръста и я придърпваше към себе си. Приведе се и я целуна. Устните му бяха меки и стъписващо нежни. Рони усети как отвръща на целувката — навярно защото я изненада. Не продължи дълго и не беше разтърсваща и пламенна като във филмите, но въпреки това тя се зарадва и разбра, че е искала Уил да направи точно това.
Отдръпна се и усети как кръвта нахлува в страните й. Той я гледаше мило, но сериозно. В изражението му нямаше и помен от небрежност и безотговорност.
— Следващия път, когато ми се ядосаш, говори ми — каза той. — Не ме изолирай. Не обичам да играя игрички. И между другото — аз също прекарах чудесно вчера.
Когато се запъти към вкъщи, Рони все още се чувстваше леко опиянена. Повтори мислено целувката поне сто пъти. Така и не успя да разбере как всъщност се е случила.
Но й хареса. Много. Което пораждаше въпроса защо си тръгна. Беше по-логично да се уговорят да се видят пак, ала втренченият поглед на Скот и зяпналата му уста я подтикнаха да целуне набързо Уил и да го остави да се върне към работата. Някак си обаче бе убедена, че ще се видят отново, при това скоро.
Той я харесваше. Не разбираше защо или как се е случило, но беше така. Удивителна мисъл — де да беше тук Кейла да й разкаже! Е, можеше да й се обади, но нямаше да е същото. А и какво щеше да каже? Все пак й се искаше да сподели с някого.
Когато наближи къщата, вратата на работилницата се отвори. Джона излезе и се запъти към верандата.
— Здрасти, Джона! — подвикна му Рони.
— О, привет, Рони! — той се обърна и затича към нея. Застана наблизо и я изгледа изпитателно. — Може ли един въпрос?
— Разбира се.
— Искаш ли бисквитка?
— Какво?
— Бисквитка. Яде ли ти се?
Рони не разбираше накъде бие, понеже разсъжденията на брат й се лутаха на зигзаг, а не успоредно като нейните. Предпазливо отвърна:
— Не.
— Как е възможно да не ти се яде бисквитка?
— Просто не ми се яде.
— Добре де — съгласи се Джона. — Да речем обаче, че искаш. Да речем, че умираш за една бисквитка и в кухненския шкаф има цял пакет. Какво щеше да направиш?
— Щях да си взема? — предположи Рони.
Джона щракна с пръсти.
— Точно така! Това казвам и аз.
— Какво казваш?
— Че ако някой иска бисквитка, трябва да си вземе. Чисто и просто.
„Аха“, рече си Рони. Логиката му започна да се прояснява.
— Нека позная. Татко не ти дава да ядеш бисквити?
— Именно. Дори да умирам от глад, не би ми позволил. Държи първо да ям сандвич.
— И ти смяташ, че не е справедливо?
— Ти току-що каза, че би си взела бисквитка, ако ти се прияде. Защо аз да не мога? Не съм бебе. Имам право на избор — изгледа я сериозно Джона.
Рони докосна с пръст брадичката си.
— Хммм. Разбирам какво те тревожи.
— Не е честно. Ако той поиска бисквитка, ще си вземе. Ако ти поискаш — ще си вземеш. Но ако аз поискам, правилото не важи. Както сама каза — не е справедливо.
— И как смяташ да постъпиш?
— Да изям един сандвич. Защото се налага. Защото светът е несправедлив към десетгодишните.
Джона се запъти навътре, без да дочака отговор. Рони го проследи усмихната. Помисли си, че по-късно може би ще го заведе да похапнат сладолед. Почуди се дали да го последва в къщата, после се отказа и тръгна към работилницата. Време беше да види прозореца, който баща й и Джона обсъждаха непрекъснато.
От вратата забеляза, че баща й разтопява олово.
— Здрасти, скъпа. Влез.
Рони пристъпи за пръв път в работилницата. Сбърчи нос при вида на странните животни по полиците, после се запъти към прозореца върху дървения плот. Доколкото схвана, им оставаше още доста работа — едва една четвърт беше готова, предстоеше да добавят още стотици парчета стъкло.