Баща й добави поредното, изправи се и разкърши рамене.
— Плотът ми е малко нисък и ме заболява кръстът.
— Да ти донеса ли аспирин?
— Не, от възрастта е. Няма лек срещу това.
Рони се усмихна и отстъпи назад. Залепена върху стената — точно до изрезката от вестник, описваща пожара в църквата — видя снимка на прозореца. Приведе се да я разгледа и се обърна към баща си.
— Говорих с него. Отидох в гаража, където работи.
— И?
— Той ме харесва.
Баща й вдигна рамене.
— Не се учудвам. Ти си невероятна.
Тя се усмихна благодарно. Опита се — безуспешно — да си припомни дали баща й винаги се е държал толкова мило.
— Защо реши да направиш прозореца за църквата? Понеже пастор Харис ти разреши да се настаниш в къщата?
— Не. И без това щях да се заема… — Стив замълча. Рони го наблюдаваше очаквателно в настъпилата тишина. — Дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?
Тя кимна.
— Бях на шест или на седем, когато за пръв път влязох в църквата на пастор Харис. За да се подслоня от дъжда — валеше като из ведро, бях вир-вода. Чух го да свири на пианото и си помислих, че ще ме отпрати. Но сгреших. Донесе ми одеяло и чаша супа и се обади на мама да ме прибере. Но докато я чакахме, ми позволи да посвиря. Бях малък, просто удрях по клавишите, но… както и да е, на другия ден отидох отново в църквата и пастор Харис стана първият ми учител по пиано. Описваше красивата музика като ангелски хор. Пристрастих се към пианото. Ходех в църквата всеки ден и свирех часове наред под прозореца, а божествената му светлина струеше върху мен. Винаги тази картина изплува пред очите ми, когато си припомням как идвах тук като дете. Прекрасният поток от светлина. И преди няколко месеца, когато църквата изгоря…
Стив махна с ръка към вестникарската статия и продължи:
— Пастор Харис без малко да загине в пожара. Подготвял си проповедта и едва успял да избяга. Пламъците обхванали църквата за минути. Изгоря до основи. Пасторът остана цял месец в болницата. Оттогава провежда службите в стар склад, който някой му преотстъпил. Сградата е душна и тъмна. Смятах, че ще я използва само временно, но той ми каза, че застраховката не покрива напълно щетите и няма начин да си позволят да поръчат нов прозорец. Изумих се. Църквата вече нямаше да е същата като в спомените ми. Стори ми се много несправедливо. Затова реших да изработя прозореца — баща й прочисти гърло. — Искам да го довърша на всяка цена.
Рони слушаше и се опитваше да си представи баща си като дете, седнал пред църковното пиано. Очите й сновяха между полузавършения прозорец върху плота и снимката на стената.
— Вършиш добро дело.
— Да… да видим дали ще се справя. На Джона явно му харесва да помага.
— О, Джона… Сърдит е, че не му позволяваш да си взима бисквитки.
— Първо трябва да обядва.
— Не споря. Просто ми се стори забавно.
— Каза ли ти, че вече изяде две?
— Опасявам се, че пропусна да спомене.
— Така си и мислех — баща й свали ръкавиците и ги остави върху плота. — Искаш ли да обядваш с нас?
Рони кимна.
— Да. Определено.
Отправиха се към вратата.
— Между другото… — подхвана баща й нехайно — Ще ми се удаде ли случай да се запозная с младежа, който харесва дъщеря ми?
Рони се шмугна покрай него и излезе навън.
— Вероятно.
— Защо не го поканиш на вечеря? И след това можем да… както преди… — предложи предпазливо баща и.
Рони се замисли.
— Не знам, татко. Положението доста се разгорещява понякога — поколеба се тя.
— Е, както решиш.
18.
Уил
— Хайде, човече! Съсредоточи се в играта! Иначе как ще разбием Ландри и Тайсън на турнира?
Уил прехвърли топката от едната в другата си ръка и изгледа запотеното от финалните удари лице на Скот. Беше късно следобед. Приключиха работа в три и се втурнаха към плажа да поиграят с няколкото отбора от Джорджия, отседнали в Райтсвил Бийч за седмица. Всички се готвеха за турнира, който щеше да се проведе тук в края на август.
— Не са изгубили нито един мач тази година. И току-що спечелиха младежкия национален шампионат — напомни Уил.
— Е, и? Ние не участвахме. Победили са неколцина слабаци.
По скромното мнение на Уил състезателите в шампионата изобщо не бяха слабаци. В света на Скот обаче всички изгубили заслужаваха само презрение.
— Биха ни миналата година.
— Да, но миналата година ти играеше още по-зле отсега. Аз изнасях на гърба си срещите.
— Благодаря.
— Просто отбелязвам. Не си последователен. Помниш ли вчера? След като мацката от „Изгубени момчета“2 си тръгна? Ти доигра мача като слепец.