— Да, но аз съм специален.
Рони кръстоса ръце и впери поглед в него.
— Така ли смяташ да се държиш цяла вечер?
— Как?
— Като човек, който няма никакъв шанс да ме целуне отново.
Той се засмя и се обърна към нея.
— Извинявай. Пошегувах се. Всъщност харесвам пурпурните кичури. Те са… част от теб.
— Добре. Следващия път обаче внимавай какво говориш.
Рони отвори жабката и започна да рови вътре.
— Какво правиш?
— Разглеждам. Защо? Криеш ли нещо?
— Претърси основно. Дори може да внесеш малко ред. Рони извади един куршум и вдигна ръка да му го покаже.
— С това ли убиваш патенца?
— Не, този е за елени. Твърде голям е за птици. Ще станат на парчета, ако ги уцелиш с такъв.
— Имаш сериозни проблеми.
— О, често го чувам.
Рони се засмя, после притихна. Намираха се във врязаната навътре част от острова. Слънцето просветваше върху океанската повърхност измежду нагъсто застроените къщи. Рони затвори жабката и спусна козирката над стъклото. Забеляза снимка на красива блондинка, свали я и я разгледа.
— Изглежда чудесно — констатира накрая.
— Да.
— Залагам десет долара, че си я свалил от страницата си във „фейсбук“.
— Губиш. Това е сестра ми.
Уил забеляза как очите й се стрелват от снимката към плетената гривна върху китката му.
— Защо носите еднакви гривни? — попита тя.
— Направихме ги заедно.
— В подкрепа на някаква съществена кауза, предполагам.
— Не — отвърна Уил и млъкна.
С изненада установи как тя сякаш интуитивно почувства, че не желае да обяснява повече. Остави внимателно снимката и вдигна козирката.
— Още много ли остава? — попита.
— Почти стигнахме — увери я той.
— Ако знаех, че живееш толкова далеч, щях да си отида вкъщи пеш. Понеже все повече се отдалечаваме…
— Но щеше да пропуснеш вълнуващия разговор с мен.
— Така ли го наричаш?
— Докога смяташ да ме взимаш на подбив? — погледна я той. — За да знам дали да си пусна музиката да те заглуши.
— Не биваше да ме целуваш тогава. Не беше особено романтично — сряза го Рони.
— Според мен беше.
— Бяхме в гаража, ръцете ти бяха омацани със смазочно масло, а приятелчето ти ни зяпаше.
— Съвършен декор.
Уил намали скоростта и спусна козирката пред стъклото си. После зави и натисна дистанционното. Две врати от ковано желязо се плъзнаха бавно и пикапът мина между тях. Развълнуван от поканата да вечеря със семейството й, Уил не забеляза, че Рони внезапно се умълча.
19.
Рони
„Е — мислеше си тя, — това е напълно нелепо“. Не само градината със съвършено оформени лехи с рози, живи плетове и мраморни статуи, масивното имение с елегантни колони, екзотичните коли в специално отреденото им място, а всичко взето заедно.
Не само нелепо. Повече от нелепо.
Да, Рони знаеше, че в Ню Йорк има богаташи с апартаменти от по двадесет и три стаи на Парк Авеню или къщи в Хамптънс, но нито ги познаваше, нито пък я бяха канили в домовете си. Нещо подобно бе виждала единствено в списанията, при това в повечето случаи на снимки от въздуха, заснети от папараци.
И ето я тук, с тениска и прокъсани джинси. Прекрасно. Можеше поне да я предупреди.
Рони се взираше в къщата, докато пикапът прекоси алеята и паркира точно пред входа. Обърна се към Уил и се накани да го попита дали наистина живее тук, после усети колко глупаво ще прозвучи въпросът. Очевидно живееше тук. А и вече слизаше от колата.
Тя последва примера му, отвори вратата и пристъпи отвън. Двамата мъже, които миеха колите, я погледнаха и после бързо се съсредоточиха в работата.
— Както споменах, само ще си взема набързо един душ. Няма да се бавя.
— Добре — отвърна Рони.
И без това не й хрумваше нищо друго. За пръв път в живота си виждаше толкова огромна къща.
Последва Уил по стъпалата, които отвеждаха към верандата, и поспря пред вратата, колкото да прочете надписа върху малката месингова табела: „Семейство Блекли“.
Като в „Сервиз Блекли“. Националната авторемонтна верига. Бащата на Уил навярно беше човекът, основал компанията.
Още се мъчеше да осмисли този факт, когато Уил бутна вратата и я въведе в просторно фоайе, от което започваше високо стълбище. Вдясно имаше библиотека, облицована с тъмна ламперия, вляво — музикална стая, а отпред — огромна слънчева зала, отвъд която просветваха океанските води.
— Не си споменавал, че фамилията ти е Блекли — промърмори Рони.
— Не си ме питала — нехайно вдигна рамене Уил. — Заповядай.
Поведе я към слънчевата зала. Обширна закрита веранда се простираше чак до водите, където на дока се люлееше яхта.