И сестра му Мегън бе като него. Красива и умна, тя плашеше повечето момчета, с които излизаше. Дълго не успяваше да си намери подходящ партньор, ала не от суета или лекомислие. Попита я защо и тя му отговори директно: „Някои мъже отлагат сериозните връзки за неопределеното бъдеще, други са готови да се оженят, щом срещнат подходящия човек. Първите ме отегчават, жалки са, а вторите, честно казано, трудно се намират. Привличат ме сериозните мъже, а трябва време да прецениш. Искам да кажа… ако връзката няма шанс да издържи изпитанията на времето, какъв е смисълът да пилея сили и ценни мигове в краткосрочен план?“
Мегън. Мисълта за нея го накара да се усмихне. Сестра му живееше според собствените си правила. През последните шест години своенравието й подлудяваше майка им, естествено. Мегън елиминира всички момчета от семействата в града, които майка им одобряваше. Но в крайна сметка постъпи правилно и слава Богу, в Ню Йорк срещна човека, достоен за нея.
Странно, но Рони му напомняше Мегън. Беше свободомислеща и отстояваше независимостта си. На пръв поглед се отличаваше от момичетата, които го привличаха, но… имаше страхотен баща и брат и беше по-умна и мила от всичките му познати. Коя от тях би спала цяла нощ до гнездо на костенурка, за да го пази? Коя би се осмелила да възпре побойници, за да защити малко дете? Коя чете Толстой в свободното си време?
И коя — поне в този град — би се влюбила в Уил, без да знае нищо за семейството му?
Нямаше как да не признае, че макар и против волята си, отдава особено значение на това. Обичаше фамилията и баща си, гордееше се с компанията, която той бе основал. Оценяваше предимствата на живота, който му беше осигурен, но… искаше да е себе си. Искаше хората да го опознаят първо като Уил, а не като Уил Блекли, и само със сестра си можеше да обсъжда тази тема. Не живееше в Лос Анджелис, където във всяко училище има деца на знаменитости, нито пък в Андоувър, където практически всеки другаруваше с човек от известна фамилия. Не беше толкова лесно в техния град, където всички се познаваха, и когато поотрасна, Уил започна доста предпазливо да подбира приятелите си. Общуваше с почти всекиго, но се бе научил да издига невидима стена, поне докато не се увереше, че новият му познайник или момичетата не се домогват до него заради семейството му. Отначало не беше сигурен дали Рони се досеща кой е, но се убеди, че няма представа, когато паркира колата пред дома си.
— За какво мислиш? — попита го тя. Лекият бриз развя косите й и тя напразно се опита да отметне непокорните кичури. — Умълча се.
— Мислех си колко приятно прекарах вечерта.
— В нашата малка къща? Доста различна е от твоята.
— Къщата ти е чудесна — възрази Уил. — И баща ти. И брат ти. Въпреки че ме разби на покер.
— Винаги побеждава. Не ме питай как. Искам да кажа… още от съвсем малък. Мисля, че мами, но не знам как.
— Може би ти не умееш да лъжеш. Трябва да потренираш.
— Аха! Може би като теб, когато ми каза, че работиш за баща си?
— Наистина работя за баща си — настоя Уил.
— Разбираш какво имам предвид.
— Както споменах, не мислех, че е важно — Уил спря и се обърна към нея. — Има ли значение за теб?
Рони се замисли, сякаш да подбере по-внимателно думите.
— Интересно е и обяснява някои загадки около теб, но ако ти кажа, че майка ми работи в адвокатска кантора на Уолстрийт, това ще промени ли отношението ти към мен?
— Не — отговори напълно честно Уил. — Но не е същото.
— Защо? — попита Рони. — Защото семейството ти е богато? Това би имало значение само ако смятах, че парите са всичко.
— Не съм казвал подобно нещо.
— Е, какво тогава имаш предвид? — предизвикателно попита Рони и поклати глава. — Виж, нека се уточним. Не ме интересува дали баща ти е султанът на Бруней. Родил си се в привилегировано семейство, вярно. Но как ще го използваш, зависи изцяло от теб. Тук съм, защото искам да съм с теб. Ако не исках, всичките пари на света не биха променили отношението ми.