Уил забеляза колко развълнувано говори.
— Защо ми се струва, че и преди си държала подобна реч?
— Защото наистина съм го казвала и преди — Рони спря и се обърна към него. — Ела в Ню Йорк и ще разбереш как съм се научила да казвам, каквото мисля. В някои клубове срещаш само сноби, които се надуват със семействата си и доходите им… Отегчават ме до смърт. Слушам ги и ми се ще да ги попитам: „Страхотно е, че близките ви са постигнали нещо, но какво сте направили вие?“ Мълча си обаче, защото няма да ме разберат. Смятат се за богоизбрани. Не си струва дори да се гневиш, понеже е абсурдно. Но ако си въобразяваш, че те поканих на вечеря заради семейството ти…
— Не мисля така — прекъсна я той. — Дори и за секунда не съм си го помислял.
В тъмнината той долови, че тя се опитва да прецени дали говори истината, или просто се опитва да оправдае очакванията й. За да смени темата, Уил се обърна и махна назад — към работилницата до къщата.
— Какво има там? — попита той.
Рони не му отговори веднага. Явно още не беше решила дали да му вярва, или не.
— Пристройка към къщата — обясни най-сетне тя. — Татко и Джона правят прозорец от цветно стъкло там.
— Баща ти изработва прозорци от цветно стъкло?
— Сега да.
— С това ли се занимава?
— Не — отвърна Рони. — Както ти каза, беше учител по пиано — тя спря да почисти нещо от крака си и смени темата. — А ти какво планираш? За баща си ли ще продължиш да работиш?
Уил преглътна, устоявайки на изкушението да я целуне отново.
— Ще работя в сервиза само до края на август. През есента заминавам за „Вандербилт“.
От крайбрежна къща долетя тиха музика. Уил присви очи и забеляза няколко души, събрали се на задната веранда. Успя да долови само, че песента е от осемдесетте.
— Сигурно ще е забавно.
— Предполагам.
— Май не си много ентусиазиран.
Уил я хвана за ръката и двамата поеха отново.
— Университетът е страхотен, кампусът — красив — изрецитира той със странен тон.
Рони го изгледа изпитателно.
— Но не ти се ходи там?
Сякаш усещаше всяка негова мисъл и чувство и това му вдъхваше едновременно и облекчение, и несигурност. Почувства, че може поне да сподели истината.
— Бях избрал друго. Приеха ме в колеж със страхотна програма по екология, но мама настоя да постъпя във „Вандербилт“.
Усещаше как при всяка крачка песъчинките се процеждат между босите му пръсти.
— Винаги ли слушаш майка си?
— Не разбираш — поклати глава той. — Става дума за семейна традиция. Баба и дядо са учили там, родителите и сестра ми — също… Мама е член на управителния съвет и… тя…
Помъчи се да намери точните думи. Усещаше как Рони го наблюдава, но не искаше да среща погледа й.
— Знам, че понякога се държи… дистанцирано с непознати. Но сближи ли се с някого, е най-верният приятел на света. Готова е на всичко — наистина на всичко — за мен. Но последните няколко години преживя тежко изпитание…
Уил спря и вдигна мида от пясъка. Разгледа и я подхвърли към водата.
— Попита ме за гривната. Помниш ли?
Рони кимна мълчаливо.
— Със сестра ми ги носим в памет на малкия ни брат. Казваше се Майк и беше чудесно, общително дете. Смееше се чаровно, заразяваше всички наоколо — Уил млъкна и се взря към океана. — Преди четири години със Скот бяхме на баскетболен мач. Беше ред на мама да ни закара и както винаги, взехме Майк. Цял ден не спря да вали, шосетата бяха мокри и хлъзгави. Трябваше да бъда по-внимателен, но със Скот се сборичкахме на задната седалка.
Уил се поколеба, опитвайки се да събере сили да продължи.
— Бутахме се и ритахме предните седалки. Мама ни молеше да престанем, но ние не се вразумихме. Накрая докопах Скот, приклещих го и той се развика. Мама се обърна да види какво става и изгуби контрола над колата. И… — Уил преглътна, сякаш думите го душат. — Майк не оцеля. Без Скот и аз, и мама нямаше да оживеем. Преобърнахме се през мантинелата и паднахме във водата. Скот е удивителен плувец, буквално е отрасъл на плажа и успя да ни извади, въпреки че беше само на дванадесет. Но Майки… — Уил потърка чело. — Майки загина при удара. Беше първата му година в детската градина.
— Съжалявам — хвана го Рони за ръката.
— И аз — Уил примигна да възпре сълзите, които още напираха, когато си спомнеше онзи ден.
— Било е нещастен случай…