— Да, знам. И мама знае. Но въпреки това се обвинява, че е изпуснала волана. Убеден съм, че дълбоко в себе си обвинява и мен — Уил поклати глава. — Както и да е… оттогава държи да контролира всичко. Включително и мен. Разбирам, че се опитва да ме предпази, да предотврати неприятностите. Донякъде я оправдавам. На погребението не беше на себе си, а аз се мразех, задето съм й причинил толкова болка. Чувствах се отговорен. И се зарекох някак да изкупя вината си. Макар да знам, че не мога.
Уил завъртя плетената гривна върху китката си.
— Какво означава „ЗВММ“?
— „Завинаги в мислите ми“. Идея на сестра ми. За да го помним. Предложи да направим гривните веднага след погребението, но аз едва я чувах. Чувствах се толкова ужасно в църквата онзи ден. Мама крещеше, братчето ми лежеше в ковчега, татко и сестра ми плачеха… Заклех се повече да не стъпя на погребение.
Рони не знаеше какво да каже. Уил поизправи рамене. Разбираше, че я е натъжил, и се чудеше защо изобщо й разказа.
— Съжалявам. Не биваше да ти го казвам.
— Няма нищо — бързо рече Рони и стисна ръката му. — Радвам се, че сподели.
— Не е прекрасният живот, който си представяше, нали?
— Не съм си въобразявала, че не се сблъскваш с изпитания.
Уил замълча. Рони се изви и бързо го целуна по бузата.
— Иска ми се да не беше го преживял.
Уил пое дъх и закрачи отново по плажа.
— Както и да е… за мама беше важно да отида във „Вандербилт“. Затова ще уча там.
— Убедена съм, че ще ти хареса. Чувала съм, че е страхотен колеж.
Той преплете пръсти с нейните — кадифено гладки на фона на загрубялата му кожа.
— Сега е твой ред. Какво не знам за теб?
— Не се е налагало да преодолявам такова изпитание — поклати глава Рони. — Никога.
— Няма нужда да е нещо важно. Просто да обяснява коя си.
Рони хвърли поглед към къщата.
— Е… не бях говорила с баща си три години. Всъщност започнах да разговарям с него едва преди няколко дни. Когато се разделиха с мама, аз… му бях много ядосана. Честно казано, дори не исках да го виждам отново. И изобщо не желаех да прекарвам лятото тук.
— А сега? — Уил забеляза как лунната светлина се отразява в очите й. — Радваш ли се, че дойде?
— Може би — отвърна Рони.
Той се засмя и я побутна шеговито.
— Какво дете беше?
— Скучно — отговори тя. — По цял ден свирех на пиано.
— Иска ми се да се те чуя.
— Вече не свиря — отсече решително Рони.
— Никога?
Тя поклати глава. Уил разбра, че историята е по-дълга, но очевидно не й се разказва. Вместо това му описа приятелите си в Ню Йорк, как прекарва почивните дни. Разсмя го с няколко случки с Джона. Толкова бързо и естествено отлиташе времето с Рони! Сподели с нея неща, които никога не бе обсъждал дори с Ашли. Навярно защото искаше да й покаже истинското си аз и беше убеден, че ще го разбере.
Тя не приличаше на другите момичета. Уил беше сигурен, че за нищо на света няма да пожелае да пусне ръката й — пръстите й се вплитаха в неговите естествено, като съвършено допълнение на дланта му.
С изключение на гостите в крайбрежната къща, двамата бяха съвсем сами. Музиката долиташе меко до тях. Уил вдигна поглед и зърна падаща звезда. Обърна се към Рони и по изражението й разбра, че и тя я е видяла.
— Какво си пожела? — попита го шепнешком.
Не можа да й отговори. Вдигна ръката й и плъзна своята през кръста й. Взря се в очите й, сигурен, че се влюбва. Придърпа я към себе си и я целуна под звездната мантия, питайки се с какво, за бога, е заслужил да я открие.
21.
Рони
„Е — призна си мислено Рони — бих могла да свикна с такъв живот — да се изтягам на дюшека в басейна, да отпивам от чашата със студен чай, да отхапвам от плодовете върху подноса, сервирани с прибори от истинско сребро и изискан ментов сос“.
И все пак не успяваше да си представи какво е да си отрасъл в такъв свят. На Уил обаче навярно не му правеше никакво впечатление, понеже не познаваше друг живот. Тя се припичаше върху дюшека и го наблюдаваше как застава на трапеца, готов за скок. Изкачи се като истински гимнастик, а мускулите по корема и ръцете му личаха дори отдалеч.
— Хей! — извика той. — Гледай как ще направя салто!
— Салто! Само толкова? Катери се чак дотам за едно нищо и никакво салто?
— Че защо не?
— Всеки може да направи салто — подразни го Рони. — Дори и аз.
— Ще ми се да го видя — скептично отвърна Уил.
— Не искам да се мокря.
— Но аз те поканих да плуваме!
— Момичетата плуват така. Наричат го още слънчева баня.
Уил се засмя.
— Всъщност няма да е зле да се попечеш. В Ню Йорк май не виждаш много слънце, а?