Ким измери с поглед Стив, после — Джона, и отново Стив.
— Не, няма нужда — каза тя. — Това е работа за мъже. Освен това трябва да тръгвам.
— Толкова скоро? — възкликна Джона.
Усетил, че Ким трудно намира думи, Стив се намеси:
— Чака я дълъг път. А и искам да те заведа на карнавала. Става ли?
Забеляза как Джона леко се попрегърби.
— Става — рече той.
След като Джона се сбогува с майка си — Рони не се виждаше никаква и според Ким едва ли щеше да се появи скоро — Стив го поведе към работилницата, схлупена пристройка с ламаринен покрив.
През последните три месеца Стив прекарваше по цял следобед в безпорядъка на това помещение. Джона веднага зарови ръце в купчината малки цветни стъкълца, от които бе изработен недовършеният прозорец върху работния плот. После насочи вниманието си към странните фигури на животни по рафтовете — шедьоврите на предишния собственик. Създанията наистина изглеждаха пленително — полукатерици-полуриби, пиле с глава на опосум и какво ли още не…
— Какво е това? — попита Джона.
— Изкуство.
— Мислех си, че изкуството е картини и прочее…
— Така е. Но понякога е и друго.
Момчето сбърчи нос, взряно в един полузаек-полузмия.
— Не ми изглежда като изкуство.
Стив се усмихна, а Джона махна към прозореца от цветно стъкло.
— И това ли е негово? — полюбопитства той.
— Всъщност е мое. Правя го за църквата. Миналата година изгоря. Огънят унищожи и прозорците.
— Не знаех, че можеш да правиш прозорци.
— Колкото и невероятно да звучи, човекът, който живееше тук, ме научи.
— Онзи, дето е измайсторил животните?
— Точно така.
— Познавал си го?
Стив пристъпи към сина си.
— Като малък се измъквах от неделното училище и идвах тук. Той изработваше прозорците от цветно стъкло за повечето църкви в околността. Виждаш ли картината на стената? — той посочи малка репродукция на възнасящ се към небето Христос, трудно различима сред останалите дреболии по рафта. — Надявам се да изглежда така, когато го завърша.
— Страхотно! — възкликна Джона и Стив се усмихна. Това очевидно беше новата любима дума на сина му. Колко ли пъти щеше да я чуе през лятото?
— Искаш ли да ми помагаш?
— Може ли?
— Разчитам на теб — Стив го прегърна леко. — Необходим ми е добър помощник.
— Трудно ли е?
— Започнах да се уча на твоята възраст. Сигурен съм, че ще се справиш.
Джона внимателно вдигна парченце стъкло към светлината и го огледа със сериозно изражение.
— И аз съм убеден, че ще се справя — заключи той.
— Ходиш ли още на църква? — усмихна се Стив.
— Да. Но на друга. Любимата на Брайън. Но Рони не идва. Заключва се в стаята си и отказва да излезе. Тръгнем ли обаче, отива в „Старбъкс“ и висят там с приятелите й. Мама излиза от кожата си.
— Така са тийнейджърите. Подлагат на изпитание родителите си.
Джона остави стъкълцето на масата.
— Аз няма да съм такъв — заяви той. — Винаги ще бъда добър. Но новата църква не ми допада много. Скучна е. Та може и да спра да ходя там.
— Справедливо решение — каза Стив. — Чувам, че си се отказал от футбола?
— Не ме бива много.
— И какво от това? Нали е забавно?
— Не и когато другите деца ти се подиграват.
— Вземат те на подбив значи?
— Няма нищо. Не ми пука.
— Аха — проточи Стив.
Джона се размърда неспокойно, очевидно го глождеше нещо.
— Рони не чете писмата ти, татко. И вече не свири на пиано.
— Знам — отвърна Стив.
— Мама го нарича СММ.
Стив едва не прихна, но бързо се овладя.
— Знаеш ли какво има предвид?
Джона намести очилата си.
— Вече съм голям. Означава Синдром на мъжемразките.
Баща му се засмя и разроши косата му.
— Хайде да открием сестра ти. Май се запъти към увеселителния парк.
— Ще ме повозиш ли на виенското колело?
— Стига да искаш.
— Страхотно!
3.
Рони
На панаира беше претъпкано. Или, както мислено се поправи Рони, фестивалът на морските дарове в Райтсвил Бийч беше много оживен. Тя си купи сода от една сергия и огледа редицата коли, паркирали броня до броня чак до кея. Забеляза как няколко предприемчиви тийнейджъри предлагат срещу заплащане свободните места по алеите пред къщите си.
Всъщност нищо интересно. Надяваше се увеселителният парк да работи постоянно, а по целия кей да има магазини като по крайбрежната алея в Атлантик Сити. С други думи, надяваше се мястото да й вдъхне увереност, че може да прекара тук цяло лято. Нищо подобно, фестивалът бе временно разположен върху паркинга в началото на кея и приличаше по-скоро на провинциален панаир — разнебитени пътуващи атракции, скъпи игрални автомати и сергии, предлагащи мазни „деликатеси“. Изглеждаше твърде… долнопробно.