Уил не отговори и Рони пристъпи по-близо до него.
— В края на краищата човек винаги е длъжен да избере правилния път, независимо колко е трудно. Знам, че навярно не ти помагам особено и че правилният път не се намира много лесно. Поне на пръв поглед. Успокоявах се, че кражбата не е голям грях, но въпреки това разбирах, че греша. Усещах някакъв… мрак в себе си — приближи лице до неговото и той усети, че кожата й излъчва дъх на пясък и море. — Не оборих обвиненията, понеже дълбоко в себе си знаех, че съм постъпила лошо. Някои успяват да живеят с вината, стига тя да не ги измъчва. Те виждат в сиво, аз — в черно и бяло. Не съм като тях… И ти не си като тях.
Уил отклони поглед. Искаше да й разкаже, копнееше да й разкаже всичко, понеже наистина беше права, но думите му убягваха. Тя го разбираше както никой друг. Помисли си, че има какво да научи от нея, че ще бъде по-добър човек, ако са заедно. Нуждаеше се от нея. Когато най-сетне успя да кимне, Рони положи глава върху рамото му.
Щом излязоха от работилницата, той протегна ръка и я спря, преди да се отправи към къщата. Придърпа я към себе си и започна да я целува. Първо по устните, после — по страните, накрая — по врата. Кожата й гореше, сякаш бе лежала с часове под палещото слънце, и когато пак я целуна по устните, усети как тялото й се притиска към неговото. Уил зарови пръсти в косите й и без да отлепя устни от нейните, нежно я притисна към стената на работилницата. Обичаше я, желаеше я, усещаше как ръцете й галят гърба и раменете му. Допирът й наелектризираше кожата му, той долавяше горещия й дъх и потъваше в света на сетивата.
Ръцете му се плъзнаха по гърба, после по корема й, но тя постави длани върху гърдите му и го отблъсна.
— Моля те, трябва да спрем — прошепна тя.
— Защо?
— Защото не искам татко да ни види. Сигурно поглежда през прозореца.
— Но ние само се целуваме.
— Да. И освен това много се харесваме — засмя се тя.
По устните му заигра лека усмивка.
— Какво? Нима не беше само целувка?
— Искам да кажа… че правехме нещо, което води по-далеч — каза тя и оправи блузата си.
— И какъв е проблемът?
Изражението й му подсказа, че наистина трябва да спрат. Макар и неохотно, Уил си призна, че е права.
— Добре — въздъхна и уви леко ръце около кръста й. — Ще се опитам да се овладея.
Тя го целуна по бузата.
— Имам ти пълно доверие.
— Ооо, поласкан съм — измърмори той.
Рони му смигна.
— Ще проверя къде е татко.
— Добре. И без това утре трябва да ставам рано за работа.
— Лошо — усмихна му се тя. — Аз съм чак от десет.
— Още ли те карат да храниш тюлените?
— Ще умрат от глад без мен. Вече съм незаменима.
Уил се засмя.
— Споменавал ли съм, че според мен си закрилница?
— От теб го чувам за пръв път. Но да знаеш, че и теб си те бива.
24.
Рони
Рони проследи с поглед как Уил се отдалечава. После тръгна към къщи, обмисляйки думите му и питайки се дали е прав за Блейз. Цяло лято предстоящото дело й тежеше като воденичен камък. Понякога си мислеше, че очакването на вероятното наказание е по-лошо от самото наказание. Често се будеше посред нощ и не успяваше да заспи отново. Не че се страхуваше да не отиде в килията — едва ли щяха да я пратят в затвора — но се тревожеше, че обвиненията ще я преследват цял живот. Дали щеше да се наложи да предупреди администрацията на колежа, в който реши да учи? Дали трябваше да осведомява бъдещите си работодатели? Ще й позволят ли да преподава? Не знаеше дали ще учи в колеж и дали иска да стане учител, но страхът си оставаше. Винаги ли щеше да я преследва?
Адвокатката се съмняваше, но не обещаваше нищо.
И сватбата… Лесно му беше на Уил да я кани, сякаш нямаше нищо сложно. Ала Рони усещаше, че Сюзън не иска тя да идва. Не биваше да помрачава сватбата на Мегън.
Стигна задната веранда и тъкмо се накани да влезе в къщата, когато чу люлеещия се стол да проскърцва. Отскочи уплашено назад и видя втренчения в нея Джона.
— Беше ужасно. Отвратително.
— Какво правиш тук? — попита Рони с разтуптяно сърце.
— Гледах ви с Уил. Както споменах, беше отвратително.
Той се престори, че го побиват тръпки.
— Шпионираш ли ни?
— Малко трудно ми беше да се въздържа. Вие бяхте точно до работилницата. Изглеждаше, сякаш се кани да те удуши.
— Нищо подобно — увери го Рони.
— Просто го описвам.
Рони се усмихна.
— Ще разбереш, като пораснеш.
Джона поклати глава.
— Разбирам прекрасно какво правехте. Виждал съм го по филмите. Просто го намирам за отвратително.
— Вече го каза — напомни му Рони. Това го смълча за секунда.
— Къде отива той?