— Прибира се вкъщи. Утре е на работа.
— Да знаеш, че тази нощ няма нужда да пазиш гнездото на костенурката. Защото с татко ще те заместим.
— Убедил си татко да спите на открито?
— И той иска. Смята, че е забавно.
„Съмнявам се“, помисли си Рони.
— Аз не възразявам — рече тя.
— Вече съм си приготвил багажа. Спален чувал, фенер, сокчета, сандвичи, кутия солени бисквитки, бонбони, чипс и ракета за тенис.
— Тенис ли се каниш да играеш?
— В случай че миещата мечка се появи. Знаеш… Ако се опита да ни нападне.
— Няма да ви нападне.
— Наистина ли? — гласът му прозвуча почти разочаровано.
— Е, може би е добра идея все пак — съгласи се тя. — За всеки случай. Човек никога не знае.
Джона се почеса по главата.
— И аз така си рекох.
Рони посочи към работилницата.
— Между другото, прозорецът е много красив.
— Благодаря — отвърна Джона. — Татко държи всяко парченце да е съвършено. Кара ме да ги поправям по два-три пъти. Но вече съм майстор.
— Така изглежда.
— Горещо е обаче. Особено като пуска пещта. Става като печка.
„То е печка“, помисли си Рони. Но не го поправи.
— Лошо. Как върви войната за бисквитките?
— Добре. Просто си взимам, докато подремва.
— Татко не подремва.
— Напротив. Всеки следобед спи по няколко часа. Понякога се налага да го раздрусам силничко, за да го събудя.
Рони изгледа мълчаливо брат си и после се взря през прозореца.
— Къде е той между другото?
— В църквата. Пастор Харис се отби. Наминава често напоследък. Говорят си дълго.
— Приятели са.
— Знам. Но мисля, че татко го използва като извинение. Всъщност отиде да свири на пианото.
— Какво пиано? — учуди се Рони.
— Миналата седмица го докараха в църквата. Той ходи да свири там.
— Така ли?
— Чакай — сепна се Джона. — Май не биваше да ти го казвам. Забрави, че си го научила от мен.
— Че защо да не ми казваш?
— Защото пак ще му се развикаш.
— Няма да му викам — възрази Рони. — Кога за последно си ме чул да му крещя?
— Когато свиреше на пианото, не помниш ли?
„О, да — помисли си Рони. — Ама че памет има това хлапе!“
— Е, вече няма да му крещя.
— Добре. Понеже няма да ми се отрази добре. Утре ще ходим до Форт Фишер и искам да е в добро настроение.
— Кога тръгна за църквата?
— Не знам. Отдавна, струва ми се. Затова седя тук. Чакам го. И тогава се появихте вие с Уил и се разгорещихте.
— Просто се целувахме!
— Не мисля. Определено бяхте по-разгорещени — убедено възрази Джона.
— Вечерял ли си? — попита Рони, за да смени темата.
— Чаках татко.
— Искаш ли да ти направя хотдог?
— Само ако е с кетчуп — настоя той.
— Разбира се — въздъхна Рони.
— Мислех си, че ти е неприятно дори да ги пипаш.
— Е, напоследък се налага да пипам доста мъртви риби, та кренвиршите не ми се струват толкова отблъскващи.
— Ще ме заведеш ли в аквариума да видя как храниш тюлените? — усмихна се Джона.
— Може и ти да ги нахраниш, ако пожелаеш.
— Наистина ли? — развълнувано възкликна момчето.
— Да. Трябва да попитам, разбира се, но понякога позволяват и на посетителите да им дават риба, така че няма да е проблем.
Лицето на Джона се озари.
— Уха! Благодаря! — той стана от люлеещия се стол и добави: — А, между другото, дължиш ми десет долара.
— За какво?
— Ехо? Че няма да съобщя на татко какво правехте с Уил.
— Шегуваш ли се? Това, че ще ти приготвя вечеря, не се брои, така ли?
— Хайде де. Ти работиш, а аз съм беден.
— Очевидно надценяваш заплатата ми. Нямам десет долара. Отделям всичко за адвоката.
Джона се замисли.
— Тогава пет?
— Искаш да ми измъкнеш пет долара, макар току-що да ти обясних, че нямам и десетачка в джоба си? — престори се на разгневена Рони.
Той се замисли отново.
— Тогава два?
— Един.
— Става — усмихна се Джона.
След като му приготви вечерята — брат й настоя кренвиршите да са варени, а не затоплени в микровълновата фурна — Рони тръгна по брега към църквата. Не беше далеч, но се намираше в обратната посока на обичайния й маршрут. Един-два пъти само й беше хвърляла бегъл поглед.
Когато наближи, забеляза силуета на островърхата кула, очертан на фона на вечерното небе. Иначе сградата се губеше на фона на съседните постройки, най-вече защото беше по-ниска и непретенциозна от тях. Макар и облицована наново с дърво, изглеждаше порутена.
Рони се изкатери по дюната към паркинга до улицата. Тук различи и други следи от строителна дейност — край входа бяха струпани дъски, а пред него бе паркиран голям камион. През отворената врата се процеждаше лъч светлина. Останала част от сградата изглеждаше тъмна.