Рони влезе. От пръв поглед забеляза, че предстои още много работа. Подът беше гол цимент, стените не бяха доизмазани, нямаше пейки и столове. Прахоляк покриваше всичко, но точно срещу нея, където пастор Харис сигурно изнасяше неделните проповеди, баща й седеше зад ново пиано, което изглеждаше съвсем не на място тук. Единствената светлина струеше от стара алуминиева лампа, включена в разклонител.
Не я чу, че влиза, и продължи да свири. Тя не разпозна мелодията. Звучеше съвременно, за разлика от музиката, която той свиреше обикновено. Долови обаче, че е някак… недовършена. Баща й явно усети същото, понеже спря за секунда, замисли се и започна отначало.
Рони долови фините вариации. Звучаха по-добре, но мелодията все още не се получаваше. Почувства как я обзема гордост, че още е способна не само да пресъздава музика, но и да съчинява евентуални вариации. Когато беше малка, най-вече този талант удивляваше баща й.
Той пак подхвана отначало и пак промени мелодията. Тя веднага забеляза колко щастлив изглежда. Музиката вече не беше част от живота й, но бе останала неизменна част от неговия и Рони внезапно се почувства виновна, задето му я бе отнела. Сети се колко я бе разгневила мисълта, че баща й се опитва да я накара да свири, но дали не беше сгрешила? Дали наистина той свиреше заради нея? Или просто се беше сраснал с музиката?
Не беше сигурна, но наблюдавайки го, се трогна още повече от постъпката му. Сериозното му изражение, докато обмисляше всяка нота, и лекотата, с която променяше мелодията, й подсказаха от колко много се е лишил заради детинските й претенции.
Баща й се закашля веднъж, после пак. Спря да свири. Кашлицата продължи — дълбока и хриптяща — и тя се втурна към него.
— Татко! — извика — Добре ли си?
Той вдигна поглед и кашлицата изневиделица отшумя. Когато Рони се приведе към него, гърдите му само просвирваха леко.
— Добре съм — тихо каза той. — Тук е толкова прашно. Всеки път се давя от праха.
Рони се вгледа в него. Стори й се пребледнял.
— Сигурен ли си, че е от това?
— Да, напълно — потупа я той по ръката. — А ти защо дойде?
— Джона ми каза, че си тук.
— Хвана ме, а?
Тя махна с ръка.
— Всичко е наред, татко. Дарбата си е дарба.
Баща й замълча и Рони посочи към клавишите, припомняйки си всички песни, които бяха съчинили заедно.
— Какво свиреше? Нова песен ли пишеш?
— О, това ли? Мъча се да напиша, е по-точният израз. Просто си намирам работа. Нищо особено.
— Звучи добре…
— Не съвсем. Но не разбирам къде е проблемът. Може би ти — винаги си била по-добър композитор от мен — усещаш, ала аз — не. Все едно свиря всичко наопаки.
— Хубаво е — настоя Рони. — И е… по-модерно от композициите, които обикновено свириш.
Баща й се усмихна.
— Забеляза, а? Не започна така. Честно казано, не знам какво ме е прихванало.
— Може би си прослушвал iPod-а ми?
— Не, уверявам те, че не съм — усмихна се той.
Рони се озърна наоколо.
— Кога ще довършат църквата?
— Не знам. Май ти споменах, че застраховката не покрива всички щети. За момента ремонтът е замразен.
— А прозорецът?
— Ще го довърша — той посочи закования с дъски отвор на стената зад себе си — Там му е мястото. Дори да се наложи сам да го инсталирам.
— Можеш ли? — учудено попита Рони.
— Още не.
Рони се усмихна.
— Защо пианото е тук? Щом църквата не е завършена? Няма ли опасност да го откраднат?
— Трябваше да го докарат, когато църквата е готова, и технически погледнато, мястото му не е тук. Пастор Харис се надява да намери доброволец да го приюти, но не е толкова лесно да откриеш безсрочен склад — баща й се обърна към вратата да надзърне навън. Очевидно се изненада, че се е стъмнило. — Колко е часът?
— Минава девет.
— Олеле! — изправи се той. — Изгубил съм представа за времето. Тази вечер с Джона ще спим на открито. Трябва да му приготвя нещо за ядене.
— Вече се погрижих.
Той се усмихна, но докато си събираше нотните листове и изключваше лампата, Рони се стъписа колко изморен и отслабнал изглежда.
25.
Стив
Рони беше права. Песента наистина звучеше модерно.
Не я излъга, когато обясни, че не беше започнала по този начин. През първата седмица напомняше Шуман, няколко дни след това го вдъхнови Григ. После в главата му зазвуча Сен-Санс. Но накрая нищо не му допадаше.
Нищо не улавяше онова чувство, което изпита, когато записа първите няколко ноти върху листа хартия.
В миналото се бе опитвал да създава музика. Фантазираше, че с нея поколенията ще го запомнят. Този път беше различно. Експериментираше. Стараеше се да оставя музиката да се разгръща сама и малко по малко осъзна, че е спрял да следва отъпкания от великите композитори път и най-сетне се доверява на себе си. Не че беше постигнал нещо. Нищо подобно. Мелодията не звучеше добре и може би никога нямаше да прозвучи, но някак си това не го измъчваше.