— Опита ли да разговаряш с майка си?
— Няма смисъл. Тя смята, че съм изгубена кауза, и ме мрази.
— Сигурна съм, че не е така.
— Не я познаваш.
Рони си спомни деня, когато гостува в къщата на Блейз и видя парите, пъхнати в плика. За същата майка ли ставаше дума? Не изрече обаче гласно мислите си. Блейз се надигна. Дрехите й бяха мръсни и омачкани, сякаш ги носеше от седмица. Всъщност сигурно беше точно така.
— Знам какво искаш да направя — каза тя. — Но не мога. Не защото не те харесвам. Напротив. Смятам, че си чудесна и не биваше да постъпвам така. Но и аз съм в капан. Освен това не мисля, че Маркъс е приключил с теб.
Рони застина.
— Какво имаш предвид?
Блейз се изправи.
— Пак говори за теб. Злобно. Не бива да се навърташ край мен.
Преди Рони да успее да отговори, тя пое нанякъде.
— Хей, Блейз! — викна й Рони.
Тя се обърна бавно.
— Ако ти потрябва подслон или храна, знаеш къде живея.
По лицето на Блейз се изписа мимолетна благодарност и още нещо, което припомни на Рони будното, жизнено момиче, с което се бе запознала през юни.
— И да знаеш, че онези номера с огъня са безумие — додаде Рони.
Блейз й се усмихна тъжно.
— По-безумни ли ти се струват от всички останало, което ми се случва?
Следващия следобед Рони застана пред гардероба си и установи, че няма какво да облече. Дори ако решеше да отиде на сватбата — което не бе сигурно — нямаше нито един подходящ тоалет, освен ако не се женеше някой от клана на Ози Озбърн.
Ставаше дума обаче за протоколно събитие и смокингите и вечерните рокли бяха задължителни не само за младоженците, но и за гостите. Когато си събираше багажа за лятото, не си и представяше, че ще получи такава покана. Не си взе дори черните официални обувки — коледния подарък от майка й, които още си стояха опаковани в кутията.
Не разбираше защо Уил настояваше да отиде. Дори да намереше начин да се облече представително, нямаше да има с кого да размени и дума. Уил беше роднина на младоженците, което означаваше хиляди снимки, челно място на масата, а до нея навярно щеше да се настани някой губернатор, сенатор или пък семейство, долетяло с частния си самолет… Ама че абсурд! Като добавеше факта, че Сюзън я мрази, идеята ставаше съвсем лоша. Много лоша. Ужасна във всяко отношение.
От друга страна…
Кога щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба? Както се полагаше, през последните седмици преобразиха основно дома на Уил. Над басейна издигнаха нова сглобяема веранда, посадиха хиляди цветя, наеха прожектори от филмовото студио в Уилмингтън и тамошните служители ги инсталираха собственоръчно. Храната щяха да доставят три ресторанта от Уилмингтън — включително задължителния черен хайвер и шампанското — а за менюто отговаряше стар познайник на Сюзън от Бостън, когото навремето смятали да назначат за главен готвач в Белия дом. Изискаността беше на първо място. Рони не си представяше така своята сватба — крайбрежен ресторант в Мексико беше повече в неин стил — ала и това я привличаше донякъде. Едва ли друг път щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба.
Ако, разбира се, намереше какво да облече. Защо ли изобщо преглеждаше гардероба си? Нямаше как да махне с вълшебна пръчица и да превърне джинсите или тениските в бална рокля. Единственият й що-годе приличен тоалет, единственият, който Сюзън не би сметнала за отблъскващ, ако случайно се разминат на улицата, беше униформата за аквариума, иначе казано — великденското яйце.
— Какво правиш?
Джона стоеше пред вратата и се взираше в нея.
— Търся какво да облека — отвърна Рони.
— Ще излизаш ли?
— Не. Имах предвид за сватбата.
Джона наклони глава.
— Ще се омъжваш ли?
— Не, разбира се. Сестрата на Уил се омъжва.
— Как се казва?
— Мегън.
— Бива ли я?
Рони поклати глава.
— Не я познавам. Не сме се срещали.
— Защо тогава ще ходиш на сватбата й?
— Защото Уил ме покани. Може да си доведе гост. И той иска аз да съм гостът — обясни Рони.
— Аха — замисли се Джона. — И какво ще облечеш?
— Нищо. Нямам какво.
Джона махна към нея.
— Така си добре.
Униформата за аквариума. Великденското яйце. Логично.
Рони подръпна блузата.
— Не мога да отида с това. Сватбата е официална. Трябва да съм с вечерна рокля.
— Имаш ли вечерни рокли в гардероба?
— Не.
— Тогава защо го оглеждаш?
„Правилно“, рече си тя, затвори вратата и седна на леглото.
— Така е — заключи. — Не мога да отида. Чисто и просто.
— А искаш ли? — полюбопитства Джона.
За секунда мислите й отскочиха от „съвсем не“ към „донякъде“ и накрая се спряха на „да, искам“. Тя сви крака.