Тя не отговори веднага и Уил нежно отметна кичур от косите й.
— Кажи ми — тихо настоя.
Рони затвори очи, после ги отвори и се обърна към него.
— Какво ще стане с нас след това? С теб и мен?
Уил се намръщи загрижено.
— Не разбирам какво имаш предвид…
— Напротив, разбираш — усмихна се тъжно Рони. Когато той отпусна длан, усети, че е права. — Няма да е същото.
— Това не означава, че трябва да се примирим.
— Лесно е на думи.
— От Нашвил до Ню Йорк не е много път… Два часа със самолет? Не се налага да вървим пеш.
— И ти ще идваш да ме виждаш? — Рони усети как гласът й потреперва.
— Разбира се. Надявам се и ти да ми гостуваш в Нашвил.
Уил я прегърна и продължи:
— Не знам как ти хрумнаха тези мисли сега, но не си права. Искам да кажа… и аз разбирам, че няма да е същото, но това не означава, че не може да е дори по-добре. Сестра ми живее в Ню Йорк, помниш ли? А има и ваканции. През есента, през пролетта, по Коледа, през лятото… И както казах, лесно е да си гостуваме дори в събота и неделя.
Рони се запита как ли ще приемат това родителите му, но замълча.
— Какво има? — възкликна Уил. — Нима не искаш да опитаме?
— Искам, разбира се.
— Тогава ще намерим начин, нали? — увери я Уил и след кратко мълчание добави: — Искам да бъда с теб колкото може по-дълго. Ти си умна, забавна, честна. Вярвам ти. Вярвам в нас. Заминавам, наистина, а и ти се връщаш у дома, но това не променя чувствата ми. И „Вандербилт“ няма да ги промени. Обичам те много.
Усещаше, че той говори искрено, но някакво тъничко гласче отвътре не й даваше мира с въпроса колко летни романси са устояли на изпитанието на времето. Не много, и причината не беше в чувствата. Хората се променят. Интересите им също. Самата тя го доказваше ярко.
Ала да го изгуби й се струваше непоносимо. Обичаше го, винаги щеше да го обича. И когато Уил се наведе да я целуне, тя се пристисна силно към него. Той я прегърна, а ръцете й погалиха гърба и раменете му, усещайки стаената в тях сила. Знаеше, че Уил иска повече, но досега не беше готова да му го даде. В този момент обаче почувства, че няма друг избор. Този единствен миг беше техен и само техен.
— Искаш ли да отидем на яхтата на баща ми? — едновременно нежно и настойчиво попита той.
Рони се разтрепери, несигурна дали е готова за онова, което щеше да последва. Същевременно усещаше и непреодолим подтик да приеме.
— Добре — прошепна тя.
Уил я стисна за ръката. Стори й се не по-малко напрегнат от нея. Знаеше, че може да промени решението си, но не искаше да спре. Искаше да запомни първия път, искаше да бъде с човек, когото наистина обича. Докато вървяха към яхтата, тя само смътно долавяше как въздухът захладнява, а гостите кръжат по дансинга. Отстрани Сюзън разговаряше с възрастния мъж, който по-рано я наблюдаваше. Отново я загложди мисълта, че го познава отнякъде.
— Толкова сладка реч, ще ми се да я бях записал — каза някой провлачено.
Уил трепна. Гласът долиташе откъм далечния край на кея. Макар да оставаше скрит в сенките, Рони веднага разбра кой е. Блейз я беше предупредила. Маркъс пристъпи напред и запали огнено кълбо.
— Честно ти казвам, богаташче. Направо я омая — ухили се той. — Цялата е твоя. Почти.
Уил пристъпи напред.
— Изчезвай оттук!
Маркъс завъртя огненото кълбо между пръстите си.
— Или какво? Ще повикаш ченгетата? Знам, че не си по тази част.
Уил замръзна. Маркъс очевидно го беше засегнал, макар Рони да не разбираше с какво.
— Това е частна собственост — каза Уил, но гласът му прозвуча колебливо.
— Харесва ми тук. Съседите са дружелюбни хора, построили са хубава дървена алея покрай брега. Обичам да се разхождам по нея. Да се наслаждавам на гледката.
— Празнуваме сватбата на сестра ми — просъска Уил.
— Винаги съм я харесвал — констатира Маркъс. — Дори веднъж я поканих на среща. Но ме отблъсна. Представяш ли си? — преди Уил да успее да отговори, Маркъс махна към множеството. — Видях Скот, държи се така, сякаш си няма никакви грижи. Чудно? Не го ли гризе съвестта? А и твоята не е много чиста май. Обзалагам се, не си казал на мамчето, че малката ти курва ще я пратят в затвора.
Тялото на Уил се изопна като струна.
— Съдията обаче няма да пропусне да я осведоми.
Съдията…
Внезапно Рони се досети защо възрастният мъж й се струва познат… В момента той разговаряше със Сюзън.
Дъхът застина в гърлото й.
О… Боже…
В същия момент Уил пусна ръката й. Хвърли се към Маркъс, той го замери с огненото кълбо и скочи върху алеята. Втурна се към двора близо до ъгъла на палатката, ала Уил беше бърз като светкавица. Настигна го за секунди, но щом Маркъс хвърли поглед през рамо, изражението му й подсказа, че очаква точно това.