Но пък така времето минаваше по-бързо. Вече чакаха часове и Рони започна да се съмнява в уверенията, че костенурките ще се излюпят всеки момент. На тях явно им беше все едно, че по-малките деца се изморяват или че някому се налага да става рано сутринта за работа.
Рони не предполагаше, че край жълтата лента ще се струпат стотици. И цирковата атмосфера не й допадаше особено.
Седна върху дюната и Уил дойде при нея.
— Как ти се струва? — махна той към множеството.
— Не съм сигурна. Още не се е случило нищо.
— Моментът наближава.
— Все това ми повтарят.
Уил седна до нея.
— Трябва да се научиш на търпение, младо жребче.
— Търпелива съм. Просто искам да започнат да се излюпват. По-скоро.
— Извинявай — засмя се той.
— Не трябва ли да вършиш нещо?
— Аз съм само доброволец. Ти работиш в аквариума.
— Да, но не ми плащат за извънреден труд и понеже си доброволец, смятам, че трябва да попазиш малко край жълтата лента.
— Нека позная — половината разпитват какво става, а другите задават въпроси, чиито отговори са написани в картичките, които им раздаваш.
— Нещо такова.
— И ти писна?
— Да речем, че не е толкова забавно, колкото вечерята завчера.
Той я беше завел в уютен италиански ресторант да отпразнуват рождения й ден. Подари й сребърно колие със сребърна костенурка, която Рони много хареса и оттогава не сваляше от врата си.
— По какво проличава, че моментът е дошъл?
Уил посочи към директора на аквариума и към един от биолозите.
— По това, че Елиът и Тод започват да се суетят.
— Много научно обяснение.
— О, така е. Повярвай ми.
— Може ли да поседна до теб?
Баща й приближи, когато Уил тръгна да донесе фенери от пикапа.
— Няма нужда да питаш, татко. Може, естествено.
— Не искам да ти досаждам. Изглеждаш замислена.
— Просто чакам като всички останали — отвърна Рони и се отмести, за да му направи място.
През последния половин час тълпата се разрасна още повече. Радваше се, че допускаха баща й зад жълтата лента. Напоследък изглеждаше много изморен.
— Колкото и да е странно, като малък никога не съм виждал как се излюпват костенурки.
— Защо?
— По онова време не им обръщахме толкова внимание. Искам да кажа… понякога се натъквах на гнездо, ставаше ми любопитно, но не го мислех много-много. Случваше се да намеря и черупки от яйца около някое гнездо, но това беше просто част от всекидневието тук. Във всеки случай не очакваше това, нали? Цялата тази тълпа?
— Какво имаш предвид?
— С Уил всяка нощ бдяхте над гнездото. А се налага да споделите най-вълнуващия момент с всички.
— Няма проблем. Не съм разочарована.
— Дори малко?
Рони се усмихна. Баща й я познаваше удивително добре.
— Как върви песента?
— Работя. Вече написах поне стотина вариации, но не се получава. Знам, че донякъде е безсмислено начинание — щом не съм успял досега, навярно никога няма да успея — но ми запълва времето.
— Тази сутрин видях прозореца. Почти е завършен.
— Почти — кимна баща й.
— Кога смятат да го инсталират?
— Не знам. Още не са осигурили пари, за да довършат ремонта. Искат да го поставят, когато всичко е готово. Пастор Харис се притеснява да не го счупят вандали. След пожара е станал по-предпазлив.
— Не е излишно.
Стив протегна крака, после ги сви отново с болезнена гримаса.
— Добре ли си? — попита Рони.
— Напоследък доста стоя прав. Джона иска да довършим прозореца, преди да си тръгне.
— Лятото му се отрази чудесно.
— Мислиш ли?
— Снощи ми каза, че не иска да се връща в Ню Йорк. Иска да остане при теб.
— Той е прекрасно дете — каза баща й и след кратко колебание я погледна. — Логично следва въпросът дали ти прекара добре лятото?
— Да.
— Заради Уил?
— Заради всичко. Радвам се, че бяхме заедно.
— И аз.
— Кога ще дойдеш в Ню Йорк?
— О, не знам. Ще импровизираме.
— Много си зает напоследък? — усмихна се Рони.
— Не точно. Но държа да отбележа нещо.
— Какво?
— Смятам, че си страхотна млада дама. Не забравяй колко се гордея с теб.
— Това пък защо?
— Май не съм ти го казвал скоро.
Рони го прегърна през рамо.
— И теб си те бива, татко.
— Хей! — махна той с ръка към гнездото. — Струва ми се, че моментът дойде.