Отиде на преглед. В болницата го изследваха на рентген и скенер. По-късно, докато гледаше как тръбичките се пълнят с необходимата за тестовете кръв, Стив си спомни как ракът уби баща му. И разбра какво ще му каже лекарят.
При третото посещение откри, че е прав.
— Страдате от рак на стомаха — съобщи му лекарят. Пое дълбоко дъх и продължи. — Скенерът показва, че имате метастази в панкреаса и белия дроб — говореше с равен тон, но в гласа му се долавяше и съчувствие. — Навярно вече си задавате много въпроси, но веднага искам да ви предупредя, че положението не е добро.
Онкологът проявяваше състрадание, но ясно разкриваше колко е безпомощен. Стив го разбра. Усети също, че лекарят се надява да го засипе с конкретни въпроси, за да го улесни.
Когато баща му беше на смъртно легло, Стив проучи подробно заболяването. Знаеше какво представляват метастазите, знаеше какво означава ракът да е поразил не само стомаха, но и панкреаса. Знаеше, че няма никакъв шанс да оцелее и вместо да разпитва, обърна очи към прозореца. На перваза близо до стъклото беше кацнал гълъб — в блажено неведение за случващото се вътре.
„Казаха ми, че умирам — мислеше си Стив, втренчен в птицата, — и лекарят настоява да поговорим за това. Но всъщност думите са излишни, нали?“
Изчака гълъбът да изгука одобрително, ала той, естествено, не си направи труда да откликне.
„Умирам“, помисли си отново Стив.
Спомняше си как допря длани, удивен, че не треперят. А би трябвало. Ръцете му обаче бяха неподвижни и непоклатими като кухненска мивка.
— Колко ми остава?
Лекарят изглеждаше видимо облекчен, че тишината най-сетне е нарушена.
— Преди да отговоря, искам да обсъдим няколко варианта.
— Няма варианти — отвърна Стив. — И двамата го знаем.
Дори да се изненада от думите му, лекарят не го показа.
— Винаги има варианти — рече той.
— Но никой няма да ме излекува. Имате предвид как да поддържам състоянието си поносимо.
— Да — отговори лекарят и остави настрани бележника си.
— Как ще обсъждаме качеството ми на живот, ако не знам колко ми остава? Ако са няколко дни, трябва да започна да звъня на близките си.
— Повече са.
— Седмици?
— Да, разбира се…
— Месеци?
Лекарят се поколеба. Очевидно изражението на Стив му подсказа, че ще упорства, докато не научи истината. Прочисти гърло.
— Отдавна упражнявам тази професия. Разбрах, че предвижданията не са всичко. Твърде много съображения са отвъд границите на медицината. Много зависи от вас самия, от гените и отношението ви. Не, няма как да възпрем неизбежното, важното е да се опитате да изживеете пълноценно времето, което ви остава.
Стив изгледа изпитателно лекаря, който отново не отговори на въпроса му.
— Разполагам ли с година?
Този път лекарят замълча, ала лицето му го издаде. Стив излезе от кабинета и пое дълбоко дъх, разбрал, че му остават по-малко от дванадесет месеца.
Усети цялата тежест на истината по-късно, докато се разхождаше край брега.
Страдаше от рак в напреднал стадий. Лечение нямаше. Щеше да умре след по-малко от година.
Лекарят все пак успя да го информира накратко. Връчи му листовки и списък с уебсайтове — полезни, ако ще пишеш курсова работа, но иначе напълно излишни. Стив ги хвърли в кофата за отпадъци на паркинга. Застанал на пустия плаж под лъчите на зимното слънце, той пъхна ръце в джобовете и се загледа към кея. Макар зрението вече да започваше да му изневерява, различи силуетите на няколко рибари. Други просто се разхождаха безцелно. Удиви се колко нормално изглеждат. Сякаш нищо необичайно не се беше случило.
А той щеше да умре — при това скоро. Разбра колко маловажни са вече притесненията му. План за догодина? Не му трябва. Как ще изкарва прехраната си, след като навърши петдесет? Няма значение. Копнежът отново да се влюби? Няма да е честно спрямо любимата, а и диагнозата зачертаваше този копнеж.