„Край — повтори си мислено Стив. — Ще умра след по-малко от година“. Да, усещаше, че има проблем, и донякъде бе предвиждал какво ще му съобщи лекарят. Но споменът как той в действителност произнася думите започна да се върти натрапчиво в съзнанието му като стара плоча върху развален грамофон. Сега, на плажа, вече се разтрепери. Беше уплашен и самотен. Приведе глава, скри лице в шепи и се запита защо се е случило точно на него.
На другия ден се обади на Чън и обясни, че повече не може да й преподава уроци по пиано. После отиде при пастор Харис и му съобщи новината. Пасторът още се възстановяваше от изгарянията при пожара. Стив разбираше колко егоистично е да му стоварва и това бреме, но нямаше с кого другиго да сподели. Седнаха на верандата пред къщата и той му съобщи диагнозата. Постара се да запази спокойствие, но не успя. Накрая заплакаха и двамата.
После Стив се разходи край брега, питайки се как да прекара останалото му време. Кое е най-важно за него? Мина край църквата — ремонтът още не беше започнал, ала почернелите стени бяха съборени и останките отнесени. Вгледа се в отвора, зейнал на мястото на прозореца от цветно стъкло. В ума му изплуваха образът на пастор Харис и споменът за безбройните утрини, които бе прекарал сред ореола от лъчи, струящи през прозореца. Тогава реши да направи нов.
Ден по-късно се обади на Ким. Съобщи й новината и тя се разхлипа в слушалката. Стив усети как гърлото му се свива, но не се разплака. Някак си знаеше, че повече няма да пролива сълзи заради болестта.
По-късно й се обади отново и я помоли децата да прекарат лятото при него. Тя се съгласи, макар идеята да я стресна. Обеща му да не им казва, че е болен. Ако не ги излъжеше, как щеше да ги опознае отново?
През пролетта, когато азалиите цъфнаха, той започна по-често да се замисля за Бог — вероятно неизбежно в такава ситуация. Бог или съществуваше, или не. Стив щеше да отиде или в рая, или в нищото. Незнайно защо тези размисли го успокояваха, уталожваха дълбоко стаен в душата му копнеж. Накрая стигна до заключението, че Бог действително съществува. Искаше обаче да усети присъствието му и в този свят, в света на смъртните. И започна да го търси.
Последната година от живота му изтичаше. Почти всеки ден валеше. Пролетта се оказа сред най-влажните за всички времена. През май обаче не падна нито капка, сякаш някой беше изключил небесното кранче. Стив купи стъклото и започна да майстори прозореца. През юни пристигнаха децата. Той продължаваше да се разхожда край брега и да търси Бог. Успя някак си да възстанови отънелите въжета, които го свързваха с Рони и Джона. Сега, в топлата августовска вечер, мъничките костенурки се носеха из океана, а той кашляше кръв. Време беше да престане да лъже. Моментът за истината беше назрял.
Децата му бяха изплашени. Усещаше колко искат да каже или да направи нещо, за да прогони страха. Ала хиляди остри игли пронизваха стомаха му. С опакото на дланта Стив изтри кръвта от лицето си и се постара гласът му да прозвучи спокойно:
— Мисля, че трябва да отида в болницата.
31.
Рони
Баща й лежеше на болничното легло, включен на система. Когато й каза, Рони веднага заклати невярващо глава. Не беше истина. Не можеше да е истина.
— Не — рече тя. — Лекарите сигурно са сгрешили.
— Не са — протегна ръка към нея той. — И съжалявам, че разбра по този начин.
Уил и Джона бяха в кафенето долу. Стив пожела да разговаря поотделно с децата си, но на Рони внезапно й се прииска да запуши уши. Не искаше да чува нито дума повече. В ума й се нижеха картина след картина и тя най-сетне разбра защо баща й настояваше с Джона да дойдат в Северна Каролина. И че майка й е знаела истината. Оставало му е малко време и не е искал да го губи в спорове с Рони. Усърдната работа върху прозореца също добиваше смисъл. Рони си припомни как баща й се закашля в църквата, колко често лицето му се сгърчваше болезнено. Парченцата от пъзела се подреждаха съвършено. Ала всичко се разпадаше.
Нямаше да я дочака да се омъжи, нямаше да прегърне внуците си. Мисълта, че трябва да изживее дните си без него, беше непоносима. Не беше справедливо. Никак.
— Кога възнамеряваше да ми кажеш? — суховато попита тя.
— Не знам.
— На сбогуване? Или след като се прибера в Ню Йорк?
Той замълча. Рони усети как кръвта нахлува в страните й. Разбираше, че не бива да се ядосва, но не успя да се овладее.
— Какво? По телефона ли смяташе да ми съобщиш? Какво щеше да кажеш? „О, извинявай, че пропуснах да го спомена през лятото, но съм болен от рак. Ти как си?“