— Рони…
— Ако си искал да криеш, защо ме доведе тук? Да те гледам как умираш?
— Не, скъпа. Точно обратното. — Стив извърна лице към нея. — Исках да дойдеш, за да погледам как живееш.
При тези думи тя почувства как нещо дълбоко в нея се отприщва — като първите камъчета, свличащи се по склона преди лавината. Чу как в коридора две медицински сестри разговарят тихо. Флуоресцентните лампи жужаха над главата й и хвърляха синкав плащ по стените. Системата капеше ритмично — обикновена болнична обстановка, но всъщност нямаше нищо нормално. Рони усещаше гърлото си подпухнало и лепкаво като тесто. Извърна очи, молейки се сълзите да не потекат.
— Съжалявам, скъпа — продължи баща й. — Наистина трябваше да ти кажа, но исках да прекараме нормално лятото. И вие, и аз. Да опозная отново дъщеря си. Ще ми простиш ли?
Молбата му я прониза до дъното на душата й. Тя извика неволно. Баща й умираше, но искаше прошка. Стана й толкова мъчно, че не намираше думи да отговори. Стив й протегна очаквателно ръка. Рони поклати глава.
— Прощавам ти, разбира се — каза. И се разплака.
Приведе се, склони глава върху гърдите му и разбра колко е отслабнал. А тя дори не бе забелязала. Усещаше острите очертания на костите. Осъзна как тялото му месец след месец е линеело. Сърцето й се сви от угризения, че не е обърнала внимание, потънала в собствения си живот.
Баща й я прегърна и сълзите й рукнаха по-силно, защото скоро този най-обикновен жест на обич щеше да е невъзможен. Спомни си деня, когато пристигна, и гнева, който изпитваше към него. Спомни си как излетя от къщата, защото не желаеше да я докосва. Тогава го мразеше, сега го обичаше.
Радваше се, че е разбрала тайната му, макар с цялото си сърце да копнееше да не е истина. Усети как милва косата й. Скоро нямаше да може да прави това, скоро нямаше да е тук. Рони стисна очи, опитвайки се да забрави бъдещето. Имаше нужда от него. Да споделя тревогите й, да й прощава, когато греши. Имаше нужда да я обича както през изминалото лято. Искаше го завинаги, но разбираше, че скоро ще го изгуби.
Остана дълго в прегръдките му, хлипаща като малко дете.
По-късно той отговори на всичките й въпроси. Разказа й за баща си, как ракът се предава по наследство в семейството й, как болките се засилили в началото на годината. Обясни й, че химиотерапията е безпомощна, понеже болестта е поразила много органи. Рони го слушаше и си представяше как зловещите клетки се движат из тялото му — опустошителна армия, сееща смърт. Сподели с нея, че е отказал лечение, защото така болестта само ще се забави, но състоянието му няма да се подобри. Тя отново се ядоса, че не й е казал по-рано. Почувства обаче, че е постъпил правилно. Ако знаеше, лятото нямаше да е същото. Отношенията им щяха да се развият другояче, да поемат в съвсем друго русло.
Стив беше блед. Морфинът го унасяше в дрямка.
— Още ли те боли? — попита тя.
— Не както преди. По-малко — увери я той.
Рони кимна и отпъди образа на смъртоносните клетки, превземащи тялото му.
— Кога съобщи на мама?
— През февруари, веднага щом разбрах. Но я помолих да не ви казва.
Рони се опита да си припомни как се е държала майка й по онова време. Сигурно е била притеснена, но тя не беше забелязала или просто не беше обърнала внимание. Както винаги, беше мислила само за себе си. Искаше й се да вярва, че се е променила, но знаеше, че не е точно така. Заради работата и срещите с Уил почти не беше отделяла време на баща си, а никой не може да върне времето назад.
— Ако ми беше казал, щях да стоя повече вкъщи. Щяхме да се виждаме по-често, щях да ти помагам, за да не се изморяваш.
— Достатъчно беше, че си тук.
— Но така нямаше да стигнеш до болницата.
Той протегна ръка към нея.
— По-скоро това, че прекарваше безгрижно лятото, че наблюдавах как се влюбваш, ме държеше далеч от болницата.
Макар баща й да не го спомена, Рони усети, че не очаква да живее още дълго. Опита се да си представи живота си без него.
Ако не беше дошла тук, ако не му беше дала шанс, навярно по-лесно щеше да се сбогува с него. Но не стана така и нямаше да е лесно. Чуваше го как трудно си поема дъх в зловещата тишина и отново отбеляза колко много е отслабнал. Запита се дали ще доживее Коледа, дали ще дочака да му дойде отново на гости.
Беше сама, баща й умираше, а тя бе напълно безпомощна.
— Какво ще стане? — попита тя.
Стив не беше спал дълго. Събуди се след десетина минути и обърна очи към нея.
— Какво имаш предвид?
— В болницата ли ще останеш?
Въпросът, който най-много я плашеше. Когато баща й се унесе, тя го хвана за ръката, опасявайки се, че той ще прекара тук последните дни от живота си. В стаята, миришеща на дезинфектанти, заобиколен от напълно непознати медицински сестри.