Спомняше си колко се притесни. Вярно, инцидентът се беше случил през лятото и хората вече бяха преодолели скръбта, но когато се отби в класната стая на госпожица Чайлдрес и видя, че е преоформена като лаборатория по химия и физика, Рони осъзна колко е ядосана — не само от смъртта на учителката си, но и защото бяха заличили толкова бързо всички следи от нея.
Не искаше същото да сполети баща й. Не искаше да го забравят само за няколко седмици — той беше добър човек, добър баща и заслужаваше повече.
Докато размишляваше, прозря и още нещо — че не беше успяла да опознае баща си, докато е бил здрав. Не бяха се виждали след първата й година в гимназията. Сега беше пълнолетна — имаше право да гласува и да постъпи в армията — а цяло лято той беше крил истината от нея. Как ли би се държал, ако не знаеше какво го очаква? Какъв човек беше той всъщност?
Можеше да съди само от спомените за дните, когато я учеше да свири на пиано. Не знаеше почти нищо за него. Не знаеше кои са любимите му писатели, нито любимите му животни. Дори и животът й да зависеше от това, не можеше да каже кой цвят предпочита баща й. Не бяха важни неща, но някак си я тревожеше мисълта, че навярно никога няма да чуе отговорите.
В стаята Джона се разплака и Рони разбра, че е научил истината. Чу как брат й трескаво отказва да повярва и как баща й тихо го успокоява. Облегна се на стената със свито от скръб и за Джона, и за самата себе си сърце.
Прииска й се някак да заличи този кошмар. Прииска й се да върне времето назад към момента, когато се излюпиха костенурчетата, когато всичко си беше на мястото. Помечта си как крачи до любимото момче, а щастливите й близки споделят радостта й. Внезапно си спомни грейналото лице на Мегън, когато танцуваше на сватбата с Том. Прониза я болка, че тя няма да сподели този миг с баща си.
Затвори очи и притисна с длани уши, за да заглуши хлипанията на Джона. Той плачеше толкова безпомощно, толкова… уплашено. Едва ли щеше да осъзнае случилото се, едва ли щеше да го преодолее напълно. Рони разбра, че този ужасен ден ще се запечата завинаги в спомените й.
— Да ти донеса ли чаша вода?
Думите долетяха глухо, но тя разбра, че се отнасят за нея. През напиращите от очите й сълзи различи пастор Харис. Не успя да отговори, но събра сили да поклати глава. Пасторът я гледаше мило, но приведените му рамене и пръстите, стиснали трескаво бастуна, издаваха тревога.
— Много съжалявам — каза той. Гласът му прозвуча изнурено. — Не мога дори да си представя колко ти е трудно. Баща ти е изключителен човек.
Рони кимна.
— Как разбра, че е тук? Той ли ти се обади?
— Не — отвърна пасторът. — Една от медицинските сестри ми съобщи. Идвам тук по два-три пъти седмично. Решили, че е добре да ме уведомят. Знаят, че ми е като син.
— Ще говориш ли с него?
Пастор Харис погледна към затворената врата.
— Само ако пожелае — болезненото му изражение й подсказа, че и той чува как Джона плаче. — А след разговора с вас съм сигурен, че ще пожелае. Нямаш представа колко се страхуваше от този миг.
— Обсъждали сте го?
— Неведнъж. Той ви обича повече от всичко на света и не иска да ви натъжава. Знаеше, че е неизбежно, но съм убеден, че не искаше да разбирате по този начин.
— Няма значение. Това не променя нищо.
— Напротив, всичко се е променило — възрази пастор Харис.
— Защото вече зная?
— Не. Заради времето, което прекарахте заедно. Преди да пристигнете, беше много притеснен. Не заради болестта, а понеже искаше да сте заедно и да се чувствате добре. Може би не осъзнаваш колко му липсвахте и колко ви обича — и теб, и Джона. Буквално броеше дните. Когато се виждахме, не пропускаше да ме уведоми: „деветнадесет дни“, „дванадесет дни“. А преди да пристигнете? Часове наред чистеше и сменяше чаршафите. Знам, че къщата не е нищо особено, но ако я беше видяла преди, щеше да ти стане ясно. Мечтаеше да изживеете едно прекрасно лято и той да бъде част от него. Като всички родители Стив иска да сте щастливи. Иска да е сигурен, че ще живеете добре и ще вземате правилни решения. За това мечтаеше и вие му го дадохте.
Рони присви очи.