— Но аз невинаги вземам правилните решения.
Пастор Харис се усмихна.
— Това означава просто, че си човешко същество. Баща ти никога не е очаквал съвършенство. Но знам колко се гордее с младата жена, в която си се превърнала. Каза ми го преди няколко дни. Да беше видяла как светеха очите му! Беше толкова… горд, щастлив. Същата нощ, когато се молех, благодарих Богу за това. Защото баща ти наистина се сблъска с много трудности, когато се премести тук. Съмнявах се, че отново ще намери щастието. И все пак въпреки всичко, което се случи, сега съм уверен, че го е намерил.
Рони отново усети как буца засяда в гърлото й.
— Какво трябва да направя?
— Не знам дали изобщо можеш да направиш нещо.
— Много се страхувам — отрони тя. — И татко…
— Знам. И макар да беше щастлив с теб и Джона, знам, че и той се страхува.
Същата вечер Рони излезе на верандата. Вълните се разбиваха в брега с присъщото си ритмично постоянство, а звездите блещукаха ярко както винаги. Всичко останало обаче изглеждаше променено. Уил разговаряше с Джона в спалнята — в къщата имаше трима души както обикновено, но въпреки това й се струваше по-пуста.
Пастор Харис беше още при баща й. Каза й, че възнамерява да остане цялата нощ, и я посъветва да прибере Джона у дома, но все пак съвестта я измъчваше, задето си е тръгнала. Утре през деня на Стив му предстояха изследвания и поредна среща с лекаря. Процедурите щяха да го изтощят и трябваше да си почива. Но тя искаше да е там, до леглото му, дори той да спи, защото скоро нямаше да го има.
Чу как вратата зад гърба й се отвори със скърцане. Уил я затвори внимателно и застана до нея. Тя не отлепяше поглед от пясъчния бряг.
— Джона най-сетне заспа — каза Уил. — Струва ми се обаче, че не разбира напълно какво става. Уверен е, че докторите ще излекуват баща му. Непрекъснато питаше кога ще се прибере Стив.
Рони си спомни как брат й плачеше в болничната стая. Успя само да кимне. Уил я прегърна.
— Добре ли си? — попита той.
— Ти как мислиш? Току-що разбрах, че баща ми умира и навярно няма да доживее до Коледа.
— Знам — меко отвърна Уил. — И съжалявам. Разбирам колко ти е трудно — Рони усещаше топлината на ръцете му върху кръста си. — Ще остана тук, за да бъда край Джона, ако се наложи да излезеш. Ще остана колкото е необходимо. След няколко дни трябваше да замина за колежа, но мога да се обадя на декана и да обясня, че ще се забавя. Лекциите започват едва другата седмица.
— Нищо не можеш да промениш — каза Рони. Усети колко остро прозвуча гласът й, но не успя да се овладее. — Не разбираш ли?
— Нищо не искам да променям…
— Напротив! Но не можеш! — сърцето й сякаш щеше да се пръсне. — И не разбираш какво преживявам!
— И аз съм губил близък човек — напомни й Уил.
— Не е същото! — тя потърка очи, за да възпре напиращите сълзи. — Аз се държах толкова подло с него! Отказвах да свиря на пианото. Обвинявах го за всичко. Три години не разговарях с него. Три години! И няма как да ги върна. Ако не бях толкова ядосана, той може би нямаше да се разболее. Може би аз съм виновна!
Рони се отдръпна от Уил.
— Не си — възрази Уил.
Прегърна я отново, но тя го отблъсна. Той не я пусна и Рони го блъсна по гърдите.
— Остави ме! Ще се справя сама!
Той обаче не отпусна ръце и когато разбра, че няма да отстъпи, тя най-сетне се отпусна в обятията му. И дълго, дълго плака.
Лежеше в тъмната стая и слушаше как диша Джона. Уил спеше на дивана в дневната. Разбираше, че трябва да отпочине, но очакваше телефонът да иззвъни всеки момент. Представяше си най-лошото — че баща й е започнал да кашля отново, изгубил е още кръв и никой не може да му помогне…
До нея лежеше неговата Библия. Прегледа я преди малко, чудейки се какво ли ще открие. Дали е подчертавал отделни пасажи, или е прегъвал страниците? Прелистваше книгата, но от баща й нямаше и следа — единствено поизтънелите листове, които свидетелстваха за задълбочено вникване във всяка глава. Прииска й се да е подсказал някак си присъствието си, да е оставил някакво разковниче за размислите си, но нищо не подсказваше, че е харесвал някои пасажи повече от други.
Рони не беше чела Библията, но усещаше, че ще прочете тази, търсейки смисъла, който баща й е откривал в нея. Почуди се дали му е подарък от пастор Харис, или пък я е купил сам. Откога ли я има? Толкова малко знаеше за него. Сега й беше странно, че никога не й е хрумвало да го разпита.
Зарече се да го направи. Щом скоро щяха да останат само спомени, трябваше да събере възможно най-много. От години не беше се обръщала към Бог, но сега го помоли за достатъчно време да го направи.