— Че те все нашенци били тука! — говори Вълчо.
Пред него са Вартоломей, Кръстан касапинът и Митю Караколев, който току-що се задава из храсталаците, също като някой горски дух, космат и страшен, помъкнал на плещите си грамаден сноп от клони и вършина. Той хвърля всичко това на огъня, оправя с ръка увисналите си мустаци и радостно задрусва ръката на гостенина.
— Какво правиш ти? — говори му Вълчо. — Гората ще съсипеш.
— Маке! Не съм я сял аз я! — отвръща Митю.
Всички знаят, че разполагат с много малко време, затова набързо обсипват Вълча с всевъзможни въпроси, толкоз повече че той служеше в щаба на дивизията и все можеше да им каже нещо ново. — Новото — започва авторитетно Вълчо, — новото е туй, че турците бягат и се събират към Чаталджа. А днес-утре — Одрин пада.
— Че уж бил паднал вече я! — обажда се Кръстан. — Вчера ни поздравиха с туй, и ура викахме. — Не, не е вярно. Чухме го и ние, но не излезе вярно.
— Е, кое е вярното? — разсърдва се Митю Караколев. — Вярното, значи, е туй, че ще изпукаме от глад. На два деня по един хляб ни дават. И то колко хляб е — един-два залъка и туйто!
— Хлябът не стига — обажда се Вартоломей и въздиша. — Няма и тютюн!
— Тютюн ще има — успокоява го Вълчо. — В дивизията додоха подаръци. Има и за вашия полк. И писма има.
— Ама тютюн има ли?
— Къде е Рачо? — пита Вълчо и се оглежда. — Не го виждам.
— Кой? Самсарът ли? Ей го де е. Реч държи.
Малко настрана бяха се скупчили тълпа войници и между тях едва се проглеждаше черното и вдъхновено, както всякога, лице на Рача. Разпалено и с живи ръкомахания, той разказваше нещо. — Все речи им държи той — допълни Кръстан. — Учен човек. Вълчо, ти не каза — от кого са тез подаръци? Кой ги праща?
— Гражданите, кой. Тия дни ще ги раздават.
— Ама тютюн има ли? — настоява пак Вартоломей.
Някой леко побутва Вълча за лакътя. Той се обръща гледа като смаян: някакъв непознат човек стоеше пред него, облечен сякаш за посмешище във войнишка униформа. Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше под коленете му, като торбата на просяк. Но най-чудното в тая странна фигура беше доста големият дървен кръст, пришит отпред на фуражката му. Под тоя кръст и под тая фуражка се гушеше изпито и бледно лице, с хлътнали и угаснали очи, които сякаш се оживяваха само от отраженията на големия огън. Полуспуснатите клепачи придаваха на тия очи кротък, мечтателен поглед. Изведнъж Вълчо се досети кой беше тоя чуден човек.
— А, Люцкане! — учудено извика той. — Ти ли си! Не мога да те позная. И ти си тука, значи. Е, ще вземем тогаз Цариград!
Вартоломей посочи с очи на Вълча големия кръст върху фуражката на Люцкана, смигна му лукаво и каза:
— Люцкане, кажи му! Кажи му, ще вземем ли Цариград, или не!
Лицето на Люцкана доби нещо важно и самоуверено.
— Цариград е наш — започна той. — Кръстът ще победи полумесеца. Ще победи. Честният кръст е туй и православната вяра. Бог не помага на некръстените. Ето ги — направихме ги пух и прах. С какво? — С кръста. И цар Константин е отивал на война и не знаел — ще победи или не. И явява му се кръст на небето и огнени букви: „С това ще победиш.“ В кръста е силата. Носи кръста отгоре си и не бой се!…
Всичко това Люцкан изговори вдъхновено и бързо, като че казваше нещо изучено наизуст. Вартоломей се подсмиваше и лукаво смигаше на Вълча, който не знаеше какво да мисли и гледаше ту Люцкана, ту дървения кръст на фуражката му. Войнствената му реч съвсем не отговаряше на безпомощната му фигура. Под тая чужда маска лесно се познаваше същото това простодушно и кротко лице на същия оня Люцкан, който през добрите стари дни продаваше цветята си, тълкуваше емблематичното им значение и разказваше за своята и чужда любов. Само че сега това лице беше страшно изменено и върху него ясно се четеше умора и едва-едва понасяно страдание. Готов преди малко да се пошегува с Люцкана, както се шегуваха всички с него, Вълчо се разкая, стана му мъчно и с тона на Люцкановите думи каза:
— Право е, Люцкане. Кръстът ще победи. А ти как си? Май множко ти тежи раницата.
— Не му тежи тя — обади се Митю Караколев. — Добре си е Люцкан, нищо не му е. И две раници носва той, само таз кал да не е. Па и повечко хляб да има.
— И тютюн — скръбно додаде Вартоломей. — Тютюн не са ли изпратили, Вълчо?
— Та нищо повече няма от тютюн. Пакети за войниците, папироси — за офицерите.
— Ех, божичко, туй на искам! — прогърмя басът на Вартоломея. — Тютюнец ми дай ти мене, па после да става каквото ще!
— Ама и друго има. — И друго ли? Какво?