Татяна беше облечена в блестяща копринена рокля в наситен оттенък на пурпурното — традиционният цвят за кралско погребение. Роклята с дълги ръкави бе украсена със сложна плетеница от перли. Често бях виждала Татяна в червено — цвят, свързан с фамилията Ивашков — и бях доволна, че пурпурното е традиционният цвят за едно кралско погребение. Червената рокля би била твърде силно напомняне за кървавите й снимки, които бях видяла на изслушването, снимки, които се опитвах да изтрия от съзнанието си. Около шията й висяха нанизи със скъпоценни камъни и перли, а върху сивеещата й коса проблясваше златна корона с диаманти и аметисти. Някой бе свършил отлична работа с грима на Татяна, но дори и той не бе могъл да прикрие бледността на кожата й. По природа мороите са бледи. В смъртта ставаха бели като тебешир — също като стригоите. Гледката подейства на Лиса толкова силно, че тя се олюля леко и извърна глава. Уханието на рози изпълваше въздуха, но сладостта му се смесваше с лекия дъх на разложението.
Отговарящата за организацията на погребението забеляза Лиса и й нареди да заеме отреденото й място — след като преди това измърмори неодобрението си от неподходящия й избор за траурно облекло. Острите думи върнаха рязко приятелката ми в реалността и тя се подреди до петте кралски особи, застанали от едната страна на ковчега. За да не гледа директно мъртвата кралица, Лиса отклони поглед леко встрани. Скоро се появиха носачите и вдигнаха товара си, като използваха украсените с рози дръжки, за да положат ковчега на раменете си, след което бавно го понесоха навън към очакващата ги тълпа. Всички носачи бяха дампири. Бяха облечени в официални костюми, което отначало ме смути, но сетне осъзнах, че всички са дворцови пазители — с изключение на един. Амброуз. Както винаги, той изглеждаше прекрасно и се взираше право напред с безизразно лице.
Запитах се дали Амброуз наистина тъгува за Татяна. Толкова бях погълната от проблемите си, че забравях, че ставаше дума за погубен живот, за някого, когото навярно мнозина са обичали. Амброуз беше защитил Татяна, когато й бях бясна заради декрета за възрастта. Наблюдавайки го през очите на Лиса, ми се искаше да съм там и да поговоря лично с него. Той трябваше да знае нещо повече за писмото, което бе пъхнал в ръката ми в съдебната зала. Със сигурност той не беше обикновено момче за поръчки.
Процесията се придвижи напред и сложи край на размишленията ми за Амброуз. Пред ковчега имаше други участници в церемонията. Кралските персони в натруфени одежди наистина представляваха бляскава гледка. Униформени пазители носеха знамена. Музиканти с флейти вървяха най-отзад и свиреха траурна мелодия. От своя страна Лиса беше много добра в представянето си на публични места и пристъпваше бавно и величествено, с вродена елегантност и грация. Гледаше спокойно и уверено. Разбира се, не можех да я видя отстрани, но можех да си представя какво виждат зрителите. Беше красива и царствена, достойна наследница на рода Драгомир, и се надявах, че все повече и повече ще го осъзнава. Щяха да ни се спестят доста усилия, ако някой променеше закона за гласуване, така че да не се налага да търсим изчезнал роднина.
Изминаването на траурния маршрут отне доста време. Дори когато слънцето започна да се скрива под хоризонта, продължаваше да е горещо. Лиса започна да се поти, но знаеше, че нейното неудобство е нищо в сравнение с това на тези, които носеха ковчега. Ако на многобройните зрители им беше горещо, с нищо не го показваха. Проточваха вратове, за да видят по-добре шоуто, разиграващо се пред тях. Лиса не обръщаше особено внимание на зяпачите, но по израженията на лицата им разбрах, че ковчегът не беше единственото, от което се интересуваха. Те наблюдаваха и Лиса. Слуховете за това, което бе направила за Дмитрий, бяха като огромен пожар, който се бе разпрострял в света на мороите, и макар че мнозина бяха скептични относно способността й да лекува, имаше също толкова много, които вярваха. Видях учудване и благоговение, изписани по лицата им, и за секунда се запитах кого бяха дошли да видят в действителност: Лиса или Татяна?
Най-после се показа катедралата, което беше посрещнато с облекчение от Лиса. Слънцето не убиваше мороите както стригоите, но горещината и слънчевата светлина създаваха неудобство на всеки вампир. Процесията почти свършваше и тъй като приятелката ми беше една от онези, на които им бе позволено да присъстват на църковната служба, много скоро щеше да се наслади на климатика.