Е, всички с изключение на Лиса.
За моя изненада, тя не беше изненадана.
Тя бе очаквала експлозията.
Не побягна, въпреки че тичащите покрай нея я бутаха и блъскаха. Стоеше като закована на мястото, където беше, когато статуите избухнаха, оглеждаше ги и преценяваше пораженията. Всъщност изглеждаше загрижена да не би някой сред множеството да е сериозно наранен от взрива. Но, не. Както вече забелязах, изглежда нямаше ранени. А ако имаше, то по-скоро бяха пострадали от блъскащата се подивяла тълпа.
Доволна, Лиса се обърна и се присъедини към останалите. (Е, тя вървеше; те бягаха.) Беше изминала съвсем малко разстояние, когато видя голяма група пазители, забързани към църквата с мрачни лица. Някои от тях се спряха, за да помогнат на онези, които се опитваха да се измъкнат, но повечето се насочиха към мястото на експлозията, за да разберат какво се бе случило.
Лиса отново се спря и типът, който беше зад нея, се удари в гърба й, но тя почти не забеляза сблъсъка. Наблюдаваше напрегнато пазителите, отбеляза наум колко са на брой и сетне отново продължи. Скритите й мисли започнаха да се разкриват. Най-после започнах да навързвам отделните части от плана, който криеше от мен. Тя беше доволна. Но и нервна. Но най-вече изпитваше…
Някакво вълнение в затвора ме върна обратно в моето съзнание. Обичайната тишина бе нарушена и в момента се разнасяха възклицания. Скочих от мястото си и се притиснах към решетките, като се опитвах да видя какво става. Дали и тази сграда също щеше да експлодира? Моята килия гледаше към стената на коридора и нямах изглед към останалата част от коридора или входа. Но видях пазачите, които обикновено стояха в далечния край на коридора, да притичват покрай мен към мястото на суматохата.
Не знаех какво означава това и се стегнах, готова за всичко — за приятел или враг. Нямаше да се учудя, ако някаква отцепническа група напада двора, за да направи изявление срещу правителството на мороите. Огледах набързо килията и мислено изругах. Искаше ми се да има с какво да се защитя. Най-близко до оръжие бе книгата на Ейб, но тя не ми вършеше работа. Ако той беше толкова велик, на какъвто се правеше, щеше наистина да пъхне една пила вътре. Или да ми донесе нещо по-голямо, като например „Война и мир“.
Шумът стихна и трополене на стъпки се насочи към мен. Стиснах юмруци и отстъпих няколко крачки назад, готова да се отбранявам срещу всеки, който се появи.
„Всеки“ се оказа Еди Кастъл. И Михаил Танър.
Не очаквах приятелски лица. Еди беше мой стар приятел от академията „Свети Владимир“, пазител като мен и някой, който ме подкрепяше в доста злополучни приключения, включително нахлуването в затвора, в който се намираше Виктор Дашков. Михаил беше по-голям от нас, наближаваше тридесетте и ни бе помогнал да променим Дмитрий от стригой в дампир с надеждата, че Соня Карп — жената, която Михаил обичаше и която се бе превърнала в стригой — може също да бъде спасена. Плъзнах поглед от единия към другия.
— Какво става? — настоях да узная.
— И на мен ми е приятно да те видя — рече Еди. Той се потеше, обзет от боен плам, а няколкото тъмночервени следи по лицето му показваха, че тази вечер е срещнал нечий юмрук. В ръката си стискаше оръжие, което бе от арсенала на охраната: нещо като полицейска палка, която се използваше, за да обезвреди някого, без да го убие. Но Михаил държеше нещо много по-ценно: електронна карта и метален ключ, за да отвори килията ми.
Приятелите ми бяха организирали нахлуване в затвора. Невероятно. Откачените неща обикновено бяха мой специалитет.
— Да не би вие, момчета… — Намръщих се. Мисълта за бягство ме изпълни с радост, но бойните им действия ме отрезвиха. Очевидно те бяха отговорни за схватката с пазачите ми, която преди малко бях чула. А и изобщо не беше лесно да се промъкнат тук. — Да не би вие двамата да сте се справили с всички пазители в сградата?
Михаил приключи с отварянето на вратата и аз не губих време, а побързах да изляза. След потискащата и задушаваща атмосфера от последните дни, беше все едно да се изкачиш на планински връх, а вятърът да брули лицето ти сред простора.
— Роуз, в тази сграда няма пазители. Е, може би само един. И онези там. — Еди посочи към мястото на наскоро разразилата се схватка, където предположих, че моите пазачи лежат в несвяст. Приятелите ми със сигурност не бяха убили никого.