— Останалите пазители проверяват експлозията — досетих се. Парчетата от мозайката започнаха да се подреждат — включително липсата на изненада у Лиса от суматохата. — О, не. Накарали сте Кристиан да взриви древните моройски артефакти.
— Разбира се, че не! — възмути се Еди. Изглеждаше шокиран, че бих могла да предположа подобно варварство. — Останалите морои, които владеят огъня, щяха да разберат, ако той го бе сторил.
— Е, и това е нещо — промърморих. Трябваше да имам повече доверие в здравия им разум.
Или може би не.
— Използвахме С41 — обясни Михаил.
— Откъде, за Бога, сте…
Езикът ми се скова, когато видях кой стои в края на коридора. Дмитрий.
Да не зная как е той, докато съм в затвора, беше една от причините за отчаянието ми. Сведенията от Кристиан и Таша бяха само откъслечни. Е, ето го и отговора. Дмитрий стоеше близо до входа в цялото великолепие на своите близо два метра, могъщ и застрашителен като всеки бог. Проницателните му кафяви очи прецениха всичко за миг, а силното му, жилаво тяло бе стегнато и готово да посрещне всяка заплаха. Лицето му бе напрегнато, изразяващо толкова емоции, че не можех да повярвам как някой би го помислил за стригой. Дмитрий кипеше от живот и енергия. Всъщност, докато го гледах сега, отново си припомних как ме беше защитил по време на ареста ми. Имаше същото изражение. Наистина, това бе изражението, което бях виждала безброй пъти. Онова, от което хората се страхуваха и на което се възхищаваха. Онова, което толкова обичах.
— И ти ли си тук? — Опитах се да си напомня, че обърканата ми романтична история не е най-важното нещо на света. — Не си ли под домашен арест?
Той избяга — отвърна Еди многозначително. Досетих се какво иска да каже: двамата с Михаил бяха помогнали на Дмитрий да избяга. — Тъкмо това се очаква да направи един див тип, вероятно още стригой, нали?
— Освен това се очаква да дойде и да те освободи — додаде Михаил, включвайки се в играта. — Особено като се има предвид как се сражава миналата седмица заради теб. Наистина всички ще си помислят, че е проникнал тук и сам те е освободил. Без чужда помощ.
Дмитрий не каза нищо. Очите му, въпреки че внимателно изучаваха обстановката, в същото време ме преценяваха. Искаше да се увери, че съм добре и не съм ранена. Изглеждаше облекчен, че съм наред.
— Да вървим — рече Дмитрий накрая. — Не разполагаме с много време.
Беше меко казано, ала имаше нещо, което не ми даваше мира относно „брилянтния“ план на приятелите ми.
— Няма начин да повярват, че го е направил сам! — възкликнах, осъзнала за какво намекваше Михаил. Натопяваха Дмитрий като главния виновник за това бягство. Посочих към изпадналите в безсъзнание пазачи в краката ни. — Те са видели лицата ви.
— Не съвсем — обади се нов глас. — Не и след малката амнезия, причинена от духа. Когато се събудят, ще си спомнят, че са видели единствено онзи откачен руснак. Не исках да те обидя.
— Не си — каза Дмитрий, когато Ейдриън пристъпи прага.
Зяпнах го слисано, като за малко ченето ми да увисне до пода. Те бяха заедно, двамата мъже в живота ми. Ейдриън не приличаше на някой, готов да се впусне в юмручен бой, но беше нащрек и сериозен като останалите бойци наоколо. Красивите му очи бяха бистри и излъчваха интелигентност и хитрост, които притежаваше, когато наистина пожелаеше. Тъкмо в този миг ми светна, че той не изглежда нито пиян, нито надрусан. Нима това, което бях видяла вчера, е било само преструвка? Както и да е, усетих как по лицето ми бавно плъзва усмивка.
— Лиса е излъгала майка ти преди малко — отбелязах. — Предполагаше се, че лежиш някъде пиян, в несвяст.
Той ме удостои с една от циничните си усмивки.
— Ами, да, навярно в момента това би било по-умно — и много по-забавно занимание. И се надявам всички да си мислят, че правя точно това.
— Трябва да тръгваме — обади се Дмитрий нетърпеливо.
Извърнахме се към него. Шегите тутакси замряха на устните ни. Онова изражение на Дмитрий, което показваше, че е готов на всичко, че винаги ще те води към победа, караше всички да го следват безусловно. Лицата на Михаил и Еди — които добиха сериозни изражения — показваха, че се чувстват точно така. За мен също изглеждаше съвсем естествено. Дори изглежда Ейдриън вярваше на Дмитрий и в този миг се възхитих на Ейдриън, че бе загърбил всякаква ревност, както и заради риска, на който се подлагаше. Особено след като Ейдриън даде съвсем ясно да се разбере, при това неведнъж, че не желае да се замесва в каквито и да било опасни приключения или да използва духа за тайни заговори. Например в Лас Вегас той просто ни придружаваше в ролята на наблюдател. Разбира се, беше пиян през повечето време, но това вероятно нямаше значение.