Направих няколко крачки напред, но Ейдриън вдигна внезапно ръка и ме спря.
— Почакай! Преди да тръгнеш с нас, трябва да знаеш нещо. — Дмитрий понечи да възрази, а очите му блеснаха нетърпеливо. — Тя трябва да знае — настоя Ейдриън и срещна спокойно погледа му. — Роуз, ако избягаш… повече или по-малко признаваш вината си. Ще бъдеш беглец. Ако пазителите те намерят, няма да имат нужда от процес или присъда, за да те убият намясто.
Четири чифта очи се втренчиха в мен, докато осъзнавах пълното значение на казаното. Ако останех, имахме, макар и незначителния шанс, в малкото време до процеса да открием доказателство, което щеше да ме спаси. Не беше невъзможно. Но ако нищо не изникнеше, почти е сигурно, че щях да бъда мъртва. Тази възможност беше като хазарт. При нея съществуваше огромната вероятност да не оцелея.
Ейдриън изглеждаше също толкова объркан, колкото се чувствах и аз. И двамата знаехме, че няма добър избор за мен. Той просто се тревожеше и искаше да зная какво рискувах. Обаче според Дмитрий… за него избор не съществуваше. Виждах го изписано по лицето му. Той винаги се подчиняваше фанатично на правилата и постъпваше както е общоприето. Но в този случай? С толкова лош шанс? По-добре да рискувам да живея като беглец и ако смъртта ме настигне, да умра, сражавайки се.
Моята смърт няма да е дата, отбелязана в нечий календар.
— Да вървим — заявих.
Забързахме към изхода на сградата, нетърпеливи да продължим с плана. Не можах да сдържа забележката си към Ейдриън.
— Сигурно си използвал доста от духа, за да внушиш всички тези илюзии у пазачите.
— Така е — съгласи се той. — Всъщност не притежавам достатъчно сила, за да го правя за много дълго. Лиса вероятно би накарала десетина пазачи да си мислят, че са видели призраци. А аз? Едва мога да накарам неколцина да забравят Еди и Михаил. Затова трябва да има някой, който да си спомнят и който да привлече вниманието. Дмитрий бе идеалната изкупителна жертва.
— Е, благодаря ти. — Стиснах нежно ръката му. Докато топлината преминаваше помежду ни, не си дадох труда да му напомня, че още съм много далеч от свободата. Това щеше да омаловажи героизма му. Пред нас имаше още доста препятствия, но все пак оценявах участието му, както и това, че уважи решението ми да продължа с плана за бягство.
Ейдриън ме стрелна косо с поглед.
— Ами, предполага се, че съм луд, нали? — В очите му проблесна обич. — А и без това почти не съществува нещо, което не бих направил за теб. Колкото по-глупаво, толкова по-добре.
Стигнахме до партера и видях, че Еди беше прав за охраната. Коридорите и стаите бяха наистина пусти. Без повече да се оглеждаме, излязохме навън и свежият въздух възвърна енергията ми.
— Сега какво? — обърнах се към спасителите си.
— Сега отиваме при колата, с която ще избягате — отвърна Еди.
Гаражите не бяха далеч, но не бяха и близо.
— Ще трябва да минем през доста открито пространство — отбелязах. Не изтъкнах очевидния проблем: че ще ме убият, ако ме видят.
— Използвам духа, за да изглеждаме неясни и трудни за разпознаване — каза Ейдриън. Допълнително изпитание за магията му. Не би могъл да издържи още дълго. — Хората няма да ни познаят, освен ако не се спрат и не се втренчат директно в нас.
— Което вероятно няма да сторят — обади се Михаил. — Ако изобщо някой ни забележи. Всички са прекалено разтревожени за себе си, за да обръщат внимание на останалите в целия този хаос.
Като се огледах, установих, че е прав. Сградата на затвора беше далеч от църквата, но онези, които са били близо до експлозията, вече бяха стигнали до тази част на кралския двор. Някои тичаха към резиденциите си. Други търсеха пазители, надявайки се те да ги защитят. А трети… трети вървяха в същата посока като нас — към гаражите.
Толкова са изплашени, че наистина искат да напуснат двора — осъзнах. Нашата група се движеше толкова бързо, колкото бе възможно с Ейдриън, който нямаше физическата подготовка на дампирите. — Гаражите ще са претъпкани. — Автомобилите на дворцовите обитатели и тези на гостите се паркираха на едно и също място.