Недоумението, изписано върху лицето му, се превърна в болка.
— Роуз…
— Говоря сериозно. — Погледнах го твърдо в очите. — Трябва да си простиш. И то наистина. Всички други са ти простили. Ако не можеш, тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да можем.
Това бе един от най-големите рискове в живота ми. Преди бих се втурнала към него без каквито и да било въпроси, напълно загърбила всичките ни проблеми, опиянена от радостта да съм с него. Но сега… всичко през което бях преминала, ме бе променило. Обичах го. Обичах го толкова много, исках го. Но трябваше да направя това именно заради силата на тази моя любов. Ако ни е съдено да бъдем заедно, трябваше да е по правилния начин. Сексът беше възхитителен, но не се оказа магически цяр за проблемите. По дяволите! Някъде по пътя бях насъбрала необикновено много здрав разум. Все още ми предстоеше да се изправя пред Ейдриън, за да му кажа истината. А ако Дмитрий не направеше това, което исках, действително щях да си тръгна от него. Щях да изгубя и двамата, но по-добре да остана сама и да запазя самоуважението си, отколкото да съм с неподходящия мъж.
— Не зная — изрече Дмитрий най-после. — Не зная дали ще мога… дали съм готов.
— Тогава решавай по-скоро — казах му. — Не си длъжен да отговориш на секундата, но рано или късно…
Повече не се върнах на този парлив въпрос. Засега предпочитах да го оставя и знаех, че той няма да го забрави и ще оцени важността му. Знаех също, че бях права да го повдигна. Не можеше да е щастлив с мен, ако не е щастлив със себе си. Изведнъж ми хрумна, че докато предявявах изискванията и нуждите си, завинаги бе сложен край на отношенията ни между учител и ученик. На практика сега бяхме равни.
Отпуснах глава на гърдите му и усетих как и той се успокоява. Щяхме да се насладим на момента, дори и да е кратък. Соня бе казала, че се нуждаем от „почивка“, което, според мен, означаваше, че разполагаме с още малко време, преди неумолимото тиктакане на часовника да ни подкара обратно по пътя към кралския двор. Докато двамата с Дмитрий лежахме отпуснати в прегръдките си, наистина закопнях за малко сън. Бях изтощена от битката, която, осъзнах, бе завършила с крайно неочакван обрат. Вината и отчаянието ми заради смъртта на Виктор, както и изригването на магията на духа, също взимаха своя дан, макар целебният медальон още да висеше на шията ми. И да, казах си с лека усмивка, бях изтощена просто от това, с което двамата с Дмитрий току-що бяхме правили. Толкова приятно бе да използвам тялото си за нещо, което за разнообразие не водеше до сериозни наранявания.
Заспах в прегръдките му и мракът ме обви отвсякъде, топъл като ръцете му. Можеше да е толкова просто. Можеше да е мирно, щастливо отдъхване. Но както обикновено, нямах този късмет.
Сън, подвластен на магията с духа, ме измъкна от дълбините на съня. За част от секундата си казах, че може да е Робърт Дару, дошъл да търси отмъщение заради смъртта на брат си.
Но не. Не беше търсещият мъст Дашков. Вместо това се озовах срещу две изумруденозелени очи.
Ейдриън.
Глава 30
Не се втурнах в прегръдките му, както винаги досега. Как можех да го направя? След това, което бях извършила? Не. Повече не можех да играя тази роля. Все още не бях напълно сигурна какво бъдеще се очертаваше за мен и Дмитрий, не и докато той не отговореше на моя ултиматум. Знаех обаче, че трябва да се разделя с Ейдриън. Чувствата ми към него все още бяха силни и се чудех дали ще може да си останем поне приятели. Но независимо от всичко не можех повече да го мамя, особено сега, след като бях спала с Дмитрий. Нямаше да е чак толкова престъпно като едно убийство, не, но със сигурност щеше да е недостойно.
Ала… точно сега не можех да кажа на Ейдриън, осъзнах аз. Не можех да скъсам с него в съня си. Това би било гадно почти колкото да прекъснеш отношенията си с някого, като му изпратиш само един есемес. Освен това имах чувството, че… ами, че навярно ще се нуждая от помощта му. Дотук с честта. Скоро, заклех се. Скоро ще му кажа.
Той обаче изглежда не забеляза смущението ми. Вместо това забеляза нещо друго.
— Леле!
От всички възможни места бяхме избрали да се намъкнем в библиотеката на академията „Свети Владимир“. Отправих му озадачен поглед покрай масите за четене, простиращи се пред нас.
— За какво беше това „леле“?
— Твоята… твоята аура. Тя е… удивителна. Цялата сияе. Искам да кажа, че винаги сияе, но днес… ами, никога не съм я виждал да искри така. Не го очаквах след всичко, което се случи.