— Ариана Шелски не успя да вземе този изпит… не успя да отговори на въпроса…
— Роуз, Роуз.
Дмитрий ме разтърси и ми трябваха няколко секунди, за да се прехвърля от шокираната Лиса в стреснатата Роуз.
— Ние трябва да… — започна той.
— О, Боже мой — прекъснах го. — Няма да повярваш какво видях току-що.
Той настръхна.
— Лиса добре ли е?
— Да, добре е, но…
— Тогава по-късно ще се тревожим за това, сега трябва да тръгваме.
Чак тогава забелязах, че той беше напълно облечен за път, докато аз все още бях гола.
— Какво става?
— Дойде Соня, не, не се безпокой. — Шокът по лицето ми го накара да се усмихне. — Облякох се и не й позволих да влезе. Но тя ми съобщи, че от рецепцията нещо се усъмнили в нашата регистрация. Трябва да се измъкнем оттук.
Полунощ. Трябваше да се срещнем с Михаил в полунощ, за да се сдобием с последното парче от загадката, която терзаеше всички ни.
— Няма проблеми — казах и отметнах завивките. Но в следващия миг се сепнах, като видях как Дмитрий прикова очи в мен. Донякъде се изненадах от възхищението и копнежа, с които ме гледаше. Някак си очаквах след като се бяхме любили, той да е отчужден, надянал строгата си маска на пазител — особено като се имаше предвид, че трябваше спешно да изчезваме.
— Харесва ли ти това, което виждаш? — попитах. Прозвуча като ехо на нещо, което отдавна му бях казала, когато в академията ме залови в компрометираща ситуация.
— Много — призна той.
Вихърът от емоции, бушуващ в очите му, направо ме довърши. Отклоних поглед. Сърцето ми туптеше до пръсване в гърдите, докато обличах дрехите си.
— Само не забравяй — промълвих тихо. — Само не забравяй… — Не можах да довърша, но и не беше необходимо.
— Зная, Роза. Няма да забравя.
Намъкнах се в обувките. Искаше ми се да съм по-слаба и да забравя за ултиматума си към него. Но не можех. Независимо от случилото се помежду ни, от думите и разменените ласки, колкото и близо да бяхме до щастливия завършек на нашата приказка… нямаше да имаме бъдеще, ако той не си прости.
Изскочихме на бегом от стаята. Соня и Джил бяха готови и ни чакаха. Нещо ми подсказваше, че Соня знае какво се е случило между Дмитрий и мен. Проклетите аури. Или може би не са ти нужни магически умения, за да се досетиш за такива неща. Може би след такава нощ просто е напълно естествено лицата на влюбените да сияят.
— Трябва да направиш магия — съобщих на Соня, когато потеглихме. — Освен това трябва да спрем в Грийнстън.
— В Грийнстън? — учуди се Дмитрий. — Какво ще правим там.
— Там държат алхимиците.
Вече започвах да сглобявам парчетата. Кой е мразел Татяна, както заради самата нея, така и заради това, че е имала Амброуз? Кой е негодувал срещу желанието на Татяна да обучава мороите да се сражават срещу стригоите? Кой се е страхувал от подкрепата й за използването на магията на духа и от опасните му въздействия върху морои като Ейдриън, например? Кой е искал да види на трона представител на друга фамилия, за да не подкрепя новите разбирания? И накрая: кой би бил щастлив да ме види обезвредена и премахната от сцената? Поех дълбоко дъх, толкова изплашена, че сама не вярвах, че ще го кажа.
— И отиваме там, за да се сдобием с доказателство, че Даниела Ивашков е убила Татяна.
Глава 31
Не бях единствената, която бе стигнала до този стряскащ извод. Когато кралският двор на мороите се събуди няколко часа след като вече бяхме потеглили на път, Лиса също сглобяваше парчетата от пъзела, докато подготвяше в стаята си речта, която трябваше да произнесе преди гласуването. Беше обмисляла същите аргументи като моите, плюс още няколко — като например колко бе обезумяла Даниела от подозрението, че Ейдриън може да се забърка в убийството заедно с мен, което несъмнено щеше да съсипе внимателно обмисления й план. Не можеше да пренебрегне и предложението на Даниела да наема за свой адвокат братовчед й Деймън Тарус. Дали наистина искаше да ми помогне? Или Деймън тайно е работил за отслабване на защитата ми в съда? Безцеремонната намеса на Ейб може би беше истинска благословия за мен.
Сърцето на Лиса биеше ускорено, докато прибираше косата си на кок. Предпочиташе да е пусната, но като се замисли за предстоящото събитие, реши, че трябва да има по-достоен вид. Роклята й беше с цвят на слонова кост, с дълги ръкави и рюш, дълга до коленете. Някой би могъл да си помисли, че такава рокля й придава вид на младоженка, но когато я видях в огледалото, знаех, че никой не би допуснал такава грешка. Беше неотразима. Лъчезарна. Царствена.