— Колкото повече хаос, толкова по-добре за нас — изтъкна Михаил.
С изобилието от събития в собствената ми действителност, не можех да се гмурна напълно в тази на Лиса. Леко докосване до връзката ме увери, че тя е в безопасност в двореца.
— Какво прави Лиса през това време? — попитах.
Повярвайте ми, радвах се, че тя не е замесена в това откачено нахлуване в затвора, за да ме освободят. Но както бе отбелязал Ейдриън, нейните способности многократно надминаваха неговите за случаи като този. И сега, като се замислех за изминалите дни, беше очевидно, че тя е знаела за този план. Това беше тайната й.
— Лиса трябва да остане невинна. Тя не бива да бъде свързана с какъвто и да е план за бягство или експлозия — отвърна ми Дмитрий, с очи, вперени напред в целта. Той все още я смяташе за свой спасител. — Тя трябва да бъде сред останалите кралски особи. Както и Кристиан. — Почти се усмихна. Почти. — Онези, които със сигурност биха били начело в списъка ми на заподозрени, ако нещо избухне.
— Но пазителите няма да ги заподозрат, след като разберат, че взривът не е причинен от магия — заключих аз. Припомних си думите на Михаил от преди малко. — И, хей, откъде вие, момчета, сте се сдобили с С4? Военните експлозиви са доста крайно средство, дори и за вас.
Никой не ми отговори, защото пред мен внезапно изскочиха трима пазители. Очевидно не всички бяха в църквата. Двамата с Дмитрий се спуснахме начело на групата, движейки се като един, както винаги в битка. Ейдриън каза, че илюзията, която е разпрострял върху групата ни, няма да издържи, ако някой се изправи директно пред нас. Исках да съм сигурна, че двамата с Дмитрий ще сме първите, които ще се изправят срещу пазителите, с надеждата, че те няма да разпознаят другите зад нас. Хвърлих се без колебание в схватката, подчинявайки се на защитните си инстинкти. Но в тези частици от секундата осъзнах целия ужас на случващото се.
И преди съм се била с пазители и винаги съм се чувствала виновна. Сражавах се с онези в затвора Тарасов, както и с охраната на кралицата по време на ареста ми. Макар че всъщност не познавах нито един от тях, достатъчно лошо беше да зная, че са колеги… но сега? Сега се изправях пред едно от най-трудните предизвикателства в живота си, колкото и незначително да изглеждаше. В крайна сметка тези трима пазители не бяха равностойни противници на мен и Дмитрий. Проблемът беше, че познавах тези пазители. С двама от тях се срещах често след дипломирането си. Те работеха в двора и винаги са били любезни с мен.
Третият пазител не беше просто обикновен познат — тя беше приятел. Мередит, едно от малкото момичета от моя клас в академията „Свети Владимир“. Видях проблясък на притеснение в очите й — сантименталност, огледало на моята. За нея също беше трудно. Но сега беше пазител и също като при мен задълженията й бяха на първо място. Тя вярваше, че съм престъпник. Виждаше, че съм на свобода и готова за атака. Според правилата трябваше да ме обезвреди и честно, не бих очаквала друго. Същото щях да направя и аз, ако ролите ни бяха разменени. Въпросът беше на живот и смърт.
Дмитрий се зае с другите двама пазители, както винаги бърз и неотразим. Двете с Мередит се приготвихме за схватка. Отначало тя се опита да ме събори, разчитайки най-вече на тежестта си, вероятно с надеждата да ме прикове към земята и да ме задържи, докато дойде подкрепление. Само че аз бях по-силна. Тя би трябвало да го знае. Колко пъти бяхме влизали в двубой в тренировъчната зала в училище? Аз почти винаги побеждавах. А това сега съвсем не беше игра, нито практическо занятие. Отвърнах на нападението й и я ударих силно с юмрук отстрани по челюстта, като отчаяно се помолих да не съм й счупила нещо. Тя продължи да атакува, въпреки болката, но — отново — аз имах надмощие. Хванах я за раменете и я хвърлих на земята. Главата й се удари силно, но тя остана в съзнание. Не знаех дали да съм благодарна или не. Обвих ръце около врата й и стисках, докато очите й не се затвориха. Веднага щом се уверих, че е изпаднала в безсъзнание, я пуснах, но сърцето ми се сви от мъка.
Огледах се и видях, че Дмитрий също е повалил противниците си. Нашата група продължи, сякаш нищо не се бе случило, но аз погледнах виновно към Еди. Знаех, че болката е изписана на лицето ми. Той също беше разстроен, но побърза да ме успокои, докато крачехме към гаражите.
— Направи това, което трябваше. Тя ще се оправи. Наранена е, но не е страшно.
— Ударих я доста силно.