Да. И тогава адът се отприщи.
Често бях чувала израза: „И тълпата подивя.“ Сега обаче го видях с очите си. През половината време не успявах да следя кой викаше, кой какво подкрепяше. Всички спореха на групи или по двойки. Двама морои с джинси предизвикваха всяка добре облечена персона, щом се изпречваше пред очите им. Явно действаха според неразумното допускане, че всеки с хубави дрехи ще е от кралски произход, а те всичките мразеха Лиса. Толкова възхитителна беше тяхната преданост към нея. Страховита, но спечели възхищението ми. Една група от фамилията Тарус се изпречи лице в лице срещу група от Фамилията Конта. Изглеждаха готови да се вкопчат в ожесточен ръкопашен бой, който можеше да прерасне във всеобщо сбиване. За да се стигне до, както се казва: „Ринг свободен!“ Впрочем беше доста странна гледка, защото между тези две фамилии би трябвало да цари пълно съгласие по всички въпроси.
Хаосът не стихваше. Спорът беше за това, дали Лиса има право да участва или не. Някои настояваха да се свика сесия, която още на мига да промени избирателния закон. А някои настояваха за неща, за които никога досега не бях чула. Втурването на пазителите към вратите ми подсказа, че народът напира да нахлуе вътре. Майка ми беше в средата на отбранителната линия и аз се убедих, че тя се оказа права: днес нямаше да има гласуване, не и при тази анархия. Трябваше веднага да закрият заседанието и утре отново да опитат.
Лиса гледаше тълпата вцепенена, неспособна да възприеме това кипящо множество. Стомахът й се сви, сякаш нещо напъваше да изскочи от там. През цялото това време тя се кълнеше, че ще уважи достойнството на традициите за избор на монарх. Ала ето че сега, при това тъкмо заради нея, нищо достойно не бе останало. Всичко бе по нейна вина. И тогава погледът й попадна на една фигура, седнала в най-отдалечения ъгъл, изолирана от цялата тази лудница. Екатерина Зеклос. Престарялата бивша кралица улови погледа на Лиса… и й намигна.
Изключих се от залата. Не желаех да гледам повече разгорещените спорове. Върнах се в колата и една нова мисъл забръмча в главата ми. Думите на Лиса прогаряха душата ми. Трогнаха ме от все сърце. И дори да бе използвала речта си за печелене на време, в думите й имаше много страст и пламенна вяра. Ако имаше право да бъде избрана за кралица, щеше да го отстоява докрай.
И тогава разбрах. Тя ще бъде кралица.
Реших да направя всичко, на което бях способна, това да се сбъдне. Щяхме да заведем Джил не само, за да осигурим на Лиса право на глас в Кралския съвет. Джил щеше да даде на Лиса статут, който да позволи на мороите да гласуват за нея. И Лиса щеше да спечели.
Естествено, запазих тези мисли за себе си.
— Познато ми е това опасно изражение — промърмори Дмитрий, като ме погледна за кратко, преди отново да се взре напред в шосето.
— Какво изражение? — попитах невинно.
— На някой, който току-що е бил осенен от някаква идея.
— Не просто ме осени някаква идея. Имам велика идея.
Шеги като тази някога разсмиваха Джил, но като се обърнах към задната седалка, видях, че сега тя не я намираше за особено забавна.
— Хей, какво има? — попитах я.
Нефритените й очи се фокусираха върху моите.
— Не зная какво да кажа. Толкова много неща се случиха. И реално не проумявам какво ще стане сега. Имам чувството, че… че съм като предмет в нечий изкусно замислен план. Нещо като пионка.
Прободе ме чувство за вина. Виктор винаги използваше хората като пионки в своите игри. С какво бях по-различна от него? Не. Аз бях загрижена за Джил.
— Ти не си нито предмет, нито пионка — уверих я. — А си много, много ценна и благодарение на теб ще се случат само хубави неща.
— Само че няма да е толкова просто, нали. — Изведнъж прозвуча твърде мъдро за годините си. — Нещата ще се влошат, преди да се оправят, нали?
Не можех да я лъжа.
— Да. Но после ще се свържеш с майка си и… ами, както казах, ще се случат хубави неща. Когато говорят за мороите, пазителите все повтарят: Те винаги са на първо място. При теб не е точно същото, но като правиш това… ами…
Тя ми отвърна с усмивка, която обаче не изглеждаше много щастлива.
— Да. Разбрах. Всичко е за по-голямо добро, нали.
През по-голямата част от пътуването Соня работеше върху магията за мен, като използва една сребърна гривна, която купихме от крайпътен магазин за подаръци. Изглеждаше съвсем безвкусна, но поне бе изработена от истинско сребро и само това имаше значение. Като стигнахме на половин час път от Грийнстън, реши, че е готова, и ми подаде гривната. Плъзнах я на ръката си и огледах останалите.