— В коя стая се намират? — попита Михаил един пазител, дежурен във фоайето. — Изпратиха ни да помогнем на дежурната смяната. — Държанието на Михаил беше съвършено уверено и достатъчно убедително, за да повярва пазителят, че всичко е наред. Макар че остана леко изненадан.
— Само вие двамата ли? Там горе има четирима от нашите.
Този път аз спасих положението.
— Искат в кралския двор да имат на разположение повече пазители. Нещата там рискуват да излязат от контрол, затова сега изпращат тук само двама.
— Няма да се учудя, ако ни повикат всички там — съгласи се пазителят. — Качете се на третия етаж.
— Бързо съобразяваш — похвали ме Михаил, като влязохме в асансьорната кабина.
— Това е нищо. Справяла съм се с много по-тежки ситуации.
Лесно открихме стаите, защото пред тях пазеше един от нашите. Останалите са вътре, досетих се и се замислих дали това няма да ни създаде проблеми. Но със същото авторитетно поведение Михаил заяви на пазача в коридора, че той както и колегите му от дежурната смяна, са призовани да потеглят за кралския двор. Той повика колегите си — по един от всяка стая на алхимиците, макар че не успяхме да разберем кой в коя стая се е намирал. Преди да си тръгнат, те ни запознаха накратко с обстановката, включително и с това, кои в коя стая е настанен.
След като си заминаха, Михаил ме погледна.
— Сидни — казах му аз.
Бяха ни дали магнитните карти за отключването на вратите и ние веднага влязохме в стаята на Сидни. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, четеше някаква книга и изглеждаше зле. Въздъхна, като ни видя.
— Е, какво следва сега?
Аз свалих сребърната си гривна, за да премахна оптическата илюзия, прикриваща лицето ми.
Но на Сидни нито й увисна челюстта, нито се стресна, дори веждите си не повдигна. Само ме изгледа с разбиране.
— Трябваше да се досетя. Дошла си да ме освободиш.
— Хм, не е точно това. — Никак не бях доволна, че Сидни ще трябва да понесе някакво наказание, но да я измъкнем оттук, точно това и точно сега не се предвиждаше в плана ни. — Трябва да поговорим с Иън и вероятно ще е най-добре, ако присъстваш и ти. Той знае нещо важно. Нещо, от което се нуждаем.
Това вече я принуди да повдигне вежди учудено. Посочи към вратата.
— Те не ни позволяват да разговаряме помежду си.
— Те си тръгнаха — осведомих я със самодоволен тон.
Сидни поклати унило глава.
— Роуз, понякога наистина ме плашиш. И то не само заради причините, от които първоначално се страхувах. Хайде, да вървим при него. Той е в съседната стая, но няма да ти е лесно да го накараш да проговори.
— Именно затова трябва да ни помогнеш — казах и на лизане в коридора. Отново си поставих сребърната гривна. — Той е влюбен до уши в теб. Ще ни помогне, ако го помолиш.
Както предполагах, Сидни беше в пълно неведение за чувствата на Иън към нея.
— Какво! Той не е…
Затвори уста, като влязохме в стаята на Иън. Той гледаше някакво предаване по телевизора, но щом ни зърна, моментално се изправи.
— Сидни! Добре ли си?
Вместо отговор тя ме изгледа тревожно и едва тогава се извърна към Иън.
— Те се нуждаят от помощта ти за нещо. За някаква информация.
Той премести погледа си върху нас и изражението му тутакси стана много по-студено.
— Отговорихме на всичките ви въпроси, при това по сто пъти.
— Не на всички — уточних аз. — Когато беше на разпит в кралския двор, ти видя една снимка върху масата. На един убит. Кой беше той?
Иън стисна упорито устни.
— Не го познавам.
— Видях те… ние, хм, сме убедени, че си го разпознал — възразих му аз. — Ти реагира на снимката.
— И аз го забелязах — призна Сидни.
Той го обърна на молба.
— Стига, не сме длъжни да им помагаме повече. Цялата история с този хотел, превърнат в затвор, е достатъчно потискаща. До гуша ми дойде от техните игри.
Всъщност не го обвинявах, но се нуждаехме прекалено много от съдействието му. Погледнах умолително и в същото време настоятелно към Сидни, за да й подскажа, че само тя може да се оправи с неговата упоритост.