Усетих как се строполявам, усетих как Лиса ме улови и изкрещя нещо — може би на мен, може би на някой друг. В залата настъпи такава невъобразима суматоха, че вече не знаех какво се е случило с Таша. Бяхме само аз и болката, която съзнанието ми напразно се опитваше да блокира. Светът все повече притихваше и притихваше. Видях Лиса надвесена над мен да ми крещи нещо, което не можех да чуя. Беше толкова красива. Сияеща. Сред корона от светлина… но около нея се заспуска мрак, за да я обгърне отвсякъде. И в този непрогледен мрак изплуваха лица… призраците и духовете, които винаги ме следваха. Умножаваха се, докато мракът се сгъстяваше, за да се спусне над очите ми. За да ме призове.
Пистолет. Бях повалена от един пистолет. Беше едва ли не комично. Подло, казах си. Бях посветила целия си живот на ръкопашния бой, като се обучавах как да избягвам кучешки зъби и силни ръце, вкопчени във врата ми. Но пистолет. Беше толкова… хм, лесно. Трябваше ли да се чувствам обидена? Не знаех. Пък и имаше ли значение? И това не знаех. Знаех само, че в този момент умирах, независимо от всичко.
Зрението ми все повече се замъгляваше, мракът и призраците ме обгръщаха и — кълна се — май чух в ухото си Робърт да ми нашепва: Светът на мъртвите няма да те пусне за втори път.
Точно преди светлината съвсем да изчезне, видях лицето на Дмитрий. Искаше ми се да се усмихна. Реших, че щом двамата, които най-много обичах, са в безопасност мога спокойно да напусна този свят. Смъртта най-после ме докопа. Пък и нали изпълних целта на живота си? Да браня. Бях го направила. Спасих Лиса точно както се бях заклела винаги да правя. Умирах в битка. Мисията ми бе изпълнена.
Лицето на Лиса бе обляно в сълзи. Надявах се моето да й подсказва колко много я обичах. С последната си искрица живот се опитах да заговоря, да кажа на Дмитрий колко много обичам и него, че сега той трябва да я защитава и пази. Не мислех, че ме разбра, но последната ми съзнателна мисъл беше мантрата на пазителите:
Те винаги са на първо място.
Глава 34
Не се събудих в света на мъртвите.
Не се събудих дори в болница или в някакъв друг медицински център — което, повярвайте ми, неведнъж ми се беше случвало. Не, събудих се сред лукс, в огромна спалня с позлатени мебели. Раят? Едва ли, при моето поведение. Леглото ми с балдахин имаше юрган от червено-златисто кадифе, достатъчно дебел, за да се използва и като матрак. Върху малката масичка до по-отдалечената стена примигваха свещи, изпълващи стаята с ухание на жасмин. Нямах представа къде се бях озовала или как се бях добрала до тук, но когато в паметта ми се върнаха последните ми спомени, изпълнени с болка и мрак, реших, че дори само фактът, че още дишам, е достатъчно обнадеждаващ.
— Спящата красавица се събуди.
Този глас… този прекрасен, сладък като мед глас с мек акцент. Обгърна ме и едновременно с това върху мен с пълна сила се стовари невероятната истина: аз бях жива. Бях жива. И Дмитрий бе тук.
Не можех да го видя, но усетих как върху устните ми разцъфна усмивка.
— Ти ли си моята медицинска сестра?
Чух го как стана от стола и пристъпи към мен. Като го видях наведен над мен, си спомних колко висок беше в действителност. Гледаше ме от високо с онази негова усмивка — една от прекрасните, но толкова редки усмивки. След последната ни среща той се беше погрижил за външността си — кестенявата му коса беше вързана в спретната опашка, макар че от няколко дни не се беше бръснал. Опитах се да се надигна в леглото, но той не ми позволи.
— Не, не, трябва да лежиш. — Болката в гърдите ми подсказа, че имаше право. Мозъкът ми се беше събудил, но останалата част от мен още бе изтощена. Нямах представа колко време е изтекло, но нещо ми подсказа, че тялото ми е участвало в битка — но не с някой стригой или нещо подобно, а със себе си. Битка, за да оцелея.
— Тогава ела по-близо — казах му. — Искам да те видя.
Той се замисли за миг, след което изрита обувките си. Обърнах се на една страна — което ме накара да потрепна, — и успях да му освободя малко място в края на леглото. Сгуши се до мен. Главите ни лежаха върху една и съща възглавница, деляха ни само сантиметри, докато се взирахме един в друг.
— Така по-добре ли е? — попита той.
— Много по-добре.
С дългите си грациозни пръсти той отметна косата от лицето ми, преди да ме погали по скулите.