— Как се чувстваш?
— Гладна.
Дмитрий се засмя леко и внимателно отпусна ръка на кръста ми в нещо като половин прегръдка.
— Разбира се, че си. Мисля, че досега успяха да те накарат да погълнеш само малко бульон. Това, както и течностите, които ти вкарват през системите. Вероятно имаш захарна недостатъчност.
Сковах се. Никак не обичах иглички или тръбички и се радвах, че не съм била будна, за да ги видя. (Иглите за татуировки са друга работа.)
— И колко дълго съм била в безсъзнание?
— Няколко дни.
— Няколко дни… — Потреперих, а той придърпа юргана по-нагоре, решил, че ми е студено. — Не би трябвало да съм жива — прошепнах. Изстрели като тези… бяха прекалено бързи, прекалено близо до сърцето. Или куршумът е попаднал точно в сърцето ми? Притиснах ръка към гърдите си. — О Господи! Лиса ме е излекувала, нали? — Навярно е използвала твърде много от магията на духа. Не е трябвало да го прави. Не можеше да си го позволи. Само че… защо още чувствах болка? Ако тя ме беше излекувала, нямаше да има никаква болка.
— Не, тя не те излекува.
— Не? — Намръщих се, неспособна да го проумея. Как иначе съм оцеляла? Внезапно ми хрумна един съвсем изненадващ отговор. — Тогава… е бил Ейдриън? Той никога не би… след начина, по който се отнесох с него… не. Той не би могъл…
— Какво, да не мислиш, че би те оставил да умреш?
Не му отговорих. Куршумите може би вече ги нямаше, но мисълта за Ейдриън още караше сърцето ми — фигуративно казано — да се свива от болка.
— Независимо как се чувства той… — Дмитрий се поколеба. В края на краищата това беше деликатна тема. — Е, той не би те оставил да умреш. Искаше да те излекува. Но и той не го направи.
Почувствах се зле, че бях толкова несправедлива да се усъмня във великодушието на Ейдриън. Дмитрий беше прав. Ейдриън никога не би ме изоставил, независимо от това колко го бях огорчила и наранила. Изброих набързо оставащите възможности.
— Кой тогава? Соня?
— Никой — отвърна Дмитрий просто. — Е, предполагам, че самата ти.
— Аз… какво?
— Хората могат да се излекуват и без магия, Роуз. — В гласа му се долавяше нотка на развеселеност, макар че лицето му оставаше сериозно. — А раните ти… бяха много лоши. Никой не вярваше, че ще оцелееш. Оперираха те, а след това ни оставаше само да чакаме.
— Но защо… — Следващият ми въпрос навярно прозвуча твърде арогантно. — Защо Ейдриън или Лиса не ме излекуваха?
— О, те искаха, повярвай ми. Но в настъпилия хаос… кралският двор заприлича на затвор, в който потушават бунт. Преди да успеят да реагират, и двамата бяха отведени под най-строга охрана. Никой не можеше да припари до теб, не и след като още те смятаха за убийца. Първо трябваше да се уверят във вината на Таша, макар че действията й бяха достатъчно красноречиви.
Отне ми един миг, за да приема идеята, че съвременната медицина и издържливостта на собственото ми тяло са ме излекували. Прекалено много бях свикнала с магията на духа. Това ми се струваше невъзможно. И докато се опитвах да осмисля чутото, последните думи на Дмитрий ме сепнаха.
— Таша… още ли е жива? — попитах.
Лицето му още повече помръкна.
— Да. Заловиха я веднага след като те простреля — преди някой друг да пострада. Задържана е. Сега продължават да излизат наяве още доказателства за вината й.
— Да я обвиня, беше едно от най-трудните неща, които някога съм правила — промълвих. — Дори битките със стригоите са по-лесни.
— Зная. За мен бе толкова трудно да го проумея, толкова трудно ми бе да го повярвам. — Очите му добиха отнесено изражение, което ми напомни, че Дмитрий беше познавал Таша много преди аз да се срещна с нея. — Но тя е направила своя избор. Сега всичките обвинения срещу теб са свалени. Ти вече си свободна. Нещо повече. Ти си героиня. Макар Ейб да тръби наляво и надясно, че всичко било негово дело.
Това отново върна усмивката ми.
— Разбира се, че е негово. Вероятно скоро ще ми връчи сметка с разходите.
Главата ми се замая от опияняваща радост и удивление.
Дмитрий се засмя, а на мен ми се прииска да остана така завинаги, само ние двамата, да се наслаждаваме един за друг, необезпокоявани от никого. Е, може би не точно така. Не можех дори да помръдна, без да ме прониже остра болка. А и гърдите ми бяха стегнати в дебели превръзки. Двамата с Дмитрий имахме толкова малко мигове насаме, когато действително можехме да се отпуснем и да се отдадем на любовта си. Нещата помежду ни започнаха да се оправят чак сега, накрая… когато за малко да се окаже, че е прекалено късно. И може би все още наистина беше.