— Какво ще стане сега? — попитах го.
— Не съм сигурен. — Допря бузата си до челото ми. — Просто се радвам… толкова съм щастлив, че си жива. Толкова много пъти бях на косъм да те загубя. Като те видях просната на пода, сред онази ужасна суматоха и бъркотия… почувствах се толкова безпомощен. Осъзнах, че си права. Прахосваме живота си с чувство за вина и самообвинения. Когато впери в мен гаснещия си поглед… го разбрах. Ти наистина ме обичаш.
— Нима си се съмнявал? — Исках думите ми да прозвучат шеговито, но всъщност звучаха обидено. И може би наистина да бях обидена, малко. Та нали толкова много пъти му бях повтаряла, че го обичам.
— Не. Искам да кажа, че тогава проумях, че не само ме обичаш. Осъзнах, че действително си ми простила.
— Няма какво да ти прощавам, наистина. — И това вече му го бях казвала.
— Винаги съм смятал, че има. — Отдръпна се назад и отново ме погледна. — И това ме възпираше. Независимо какво казваше, аз просто не можех да повярвам… не ми се вярваше, че ще ми простиш всичко, което ти причиних в Сибир, както и онова, след като Лиса ме излекува. Мислех си, че ти просто се заблуждаваш.
— Добре, няма да ми е за пръв път. Но не, този път не се самозалъгвам.
— Зная, а и с откровението, което ме осени… В онази частица от секундата, когато разбрах, че си ми простила и наистина имам любовта ти, най-сетне можах и аз да простя на себе си. Цялото онова бреме, всички онези връзки с миналото… всичко изчезна. Беше като…
— Като освобождаване? Като да полетиш?
— Да. Само че… се случи твърде късно. Може да звучи откачено, но докато те гледах, с всички тези мисли, нахлули в главата ми, беше като… все едно виждах как ръката на смъртта се протяга към теб. И нищо не можех да направя. Бях безпомощен. Не можех да ти помогна.
— Помогна ми — уверих го. — Последното, което помня, че видях преди да потъна в мрака, бяха лицата ви, твоето и на Лиса. — Е, освен това съзрях и призрачните лица, но споменаването им само щеше да развали този романтичен миг. Не зная как съм оживяла, след като съм била простреляна, как съм извадила такъв невероятен късмет… но съм напълно сигурна, че вашата любов — твоята и на Лиса — ми е дала сили да се преборя за живота си. Трябваше да се върна при вас. Само Бог знае в какви каши щяхте да се забъркате без мен.
Дмитрий не намери подходящи думи за отговор и вместо това поднесе устни към моите. Целунахме се, отначало леко, а сладостта на мига ми помогна да превъзмогна болката, която не ме напускаше. Целувката ми тъкмо се задълбочи, когато той се отдръпна.
— Хей, какво става? — попитах го.
— Още се възстановяваш — смъмри ме той. — Може да си мислиш, че нещата отново са нормални, ала не е така.
— Това е нормалното за мен. И знаеш ли, мисля си, че след цялата тази новопридобита свобода, себеоткриване и изразяване на любовта ни, най-после можем да спрем с целия този мъдър дзен будизъм и с всичките умни дрънканици, от които до гуша ми дойде.
Това ми спечели една искрена усмивка.
— Роза, това няма да стане. Приеми го или се откажи.
Притиснах устни до неговите.
— Ако това означава да те имам, ще го приема. — Исках отново да го целуна и да му докажа кой притежава по-голям самоконтрол, но онова проклето нещо, наречено реалност, отново надделя. — Дмитрий… честно, какво ще стане с нас?
— Ще живеем — отвърна той без колебание. — Животът продължава. Ще продължим. Ние сме пазители. Ще защитаваме и може би ще променим нашия свят.
— Постепенно — отбелязах аз. — Но какво е това „ние“ и това за „пазителите“? Бях съвсем сигурна, че с кариерите ни е свършено.
— Ммм — Обхвана лицето ми в шепи и си помислих, че отново ще ме целуне. Надявах се да го направи. — Поднесоха ни извинения и отново възстановиха статута ни на пазители.
— Дори и на теб? Повярваха, че не си стригой? — извиках.
Той кимна.
— Хм. Дори и името ми да е изчистено, идеалното бъдеще за мен е да работим един до друг.
Дмитрий се премести по-близо до мен. Очите му светнаха. Очевидно знаеше някаква тайна.
— Дори е още по-добре: ти си пазител на Лиса.
— Какво? — Едва не се изправих в леглото. — Та това е невъзможно. Те никога няма да…